Навършиха се 106 години от геноцида на турските власти над българите в Беломорска Тракия - 1913 г. По време на трагичните събития през 1913 г. Беломорска Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на изтребление от три действащи сили: организираните башибозушки отряди, въоръжените сили на Гюмюрджинската турска автономна република и редовната турска войска.
Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия.
Походът на турските сили на запад от река Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко, тъй като повечето живеят по околните села.
След 20 юли турците ги нападат с дивашка злоба и подлагат мирното население на истински погром. Най-много пострадват селата Башкли се, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от 1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа.
В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. Жителите на селата Малък и Голям Дервент се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Жителите на село Голям Дервент, подпомогнати от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитават дълго. Чак в средата на август селото е превзето с помощта на двехилядна турска редовна войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избити са много българи, а селото изгорено до основи .
Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна /Беломорска/ Тракия. На 22 август башибозуците нападат и обграждат село Манастир. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60 жители от село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитят сами от огромните турски пълчища, много манастирци се преместват в село Съчанли. След няколко дни башибозуците с помощта на гюмюрджинските автономни власти, превземат село Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към село.Съчанли .Село Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на професор Любомир Милетич то се състои от 480 къщи и 2200 жители. Селото е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.
Съчанлийци на общоселско събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, който да ръководи отбраната. Селото е опасано на 5 км. отвън с окопи и 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на село Манастир, отблъскват многобройни опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина, турското автономно правителство изпраща 2 пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря дръзко:„Ще измрем до един, но не се предаваме!”Местните българи нарекли Съчанли„Малката България”.
На 4 срещу 5 септември е нападнато селото не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар. То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение.
На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”.
Доганхисар дава подслон и организира изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на селата Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено. Жителите му побягват с покъщината си към Дедеагач.
В града се събира хиляди българи, прокудени от околните села. Обезумелите от ужас хора оставят след себе си изгорени къщи и непогребани близки и търсят спасение от турските безчинства в консулите на Великите сили, които обещават да ги закрилят от разбеснелите се османлии. Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите, консулите оттеглят гаранцията си за спасението им.
На 23 септември турците влизат в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към град Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките. „Когато на 23 септември турците подбраха народа с бой - разказва очевидецът Мавер Калоянов - се вдигна такъв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче….”
Двамата тракийски войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците да откарат беззащитните българи от Западна Тракия оттатък Марица и там да ги избият. Те вземат веднага единственото вярно решение-да се притекат на помощ на българското население с четите си. На един километър преди град Фере, те устройват засада и нападат башибозука . В завързалата се престрелка е убит командирът на турците и те се разбягват панически.
Докато трае боят, народът се насочва към планината, оставяйки всичко, що не е може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат към планината. Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България - река Арда, бежанците непрекъснато са преследвани от многочислени турски потери, освирепели от факта, че са изтървали плячката си. Част от българския керван, наброяваща към 800 души, неволно се отклонява от колоната, тръгва в грешна посока и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от 200 турски войници, които ги посичат безмилостно.
След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и избити жени. Жестокостите, и зверствата които могат да се родят само в болни и извратени мозъци-са неописуеми. За тази трагедия по-късно професор Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!”
Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива, където са избити от турците над двеста невръстни деца.
Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на потерите е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кърваво червена от пролятата кръв. Атмосферата е покъртителна. Четите поддържат огъня през целия ден и нощ, за да дадат възможност на изплашеното население да премине реката.През този кошмарен ден са убити 100, а ранените са 300 души.
На другия ден идва известие, че до 3000 жени са докарани от турците в село Ада чалъ, до река Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните жени. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят, на три километра от българска¬та граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тогава четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира.
На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на тракийски бежанци, които изминават 150 км. до българската граница,за да се спасят от турските зверства.
Доц. д-р Петър Ненковl
