Триста и седемдесет лева на човек – това е новата граница на бедността, определена от правителството в България. Как е възможно, Господи, как е възможно?
Пиша и ръката ми трепери като писец на електрокардиограф. Каква драматична кардиограма, каква линия на мизерията, на бедността, на смъртта на всичко човешко. Не срам, не сърце, не очи – сянка от душа нямат тези, които определят тази граница на бедността, тази линия на бедността, с която всъщност ни зачеркват.
Защото зад хоризонта на тяхната алчност, свинщина и нарцисизъм започва границата на смъртта – на нашата физическа смърт. Но те не знаят, че там започва и границата на тяхната морална и нравствена смърт. Или пък знаят, но не им пука...
Никога няма да се разберем за тази граница между нас и тях. Затова е време да се тегли чертата – да теглим чертата и да кажем край. Чао. Търсете си други хора за тази демократична граница на бедност. Внесете си ги от полюса или от пустинята.
Преди три десетилетия В.С. – известен сатирик, поет и преводач, беше казал на Георги Джагаров, тогава заместник-председател на Държавния съвет на Народна република България, следното: – Другарю Джагаров, за социализма сме с вас, но за комунизма си търсете други хора – ние не ставаме.
Сега пък аз казвам: За линията на демократичните илюзии бяхме с вас, но за границата на бедността си търсете други хора. Ако може такива без стомаси и без очи. И без език, ако е възможно, и без изречения.
Ще ви цитирам думите на едно дете от монтанско село – и то под линията на бедността. На въпроса виждало ли е море, то отговори:
– Не, защото морето не работи, затворено е.
Как може изобщо да живеете и да говорите, господа от височините и от облаците, след това „неработещо море“? Как може да не спирате да дрънкате за европейски съюзи и евроатлантически ценности, като морето е излязло в отпуск за бедните?
Един милион и седемстотин хиляди души са под тази линия на бедност. Повтарям – един милион и седемстотин хиляди с по триста и седемдесет лева. И вие се дуете като пуяци от ТВ екрани, джипове и трибуни на ООН-ета и Брюксели. Време е да си събуете марковите обувки, да бутнете встрани червените персийски килими и да стъпите на земята. На босо да стъпите на земята. Защото ако сте забравили – на тази земя има и земя, която се нарича пръст.
И да си знаете, че това с фокусите, с илюзиите и с брутния вътрешен продукт, дето няма такъв като нашия във Вселената, едва ли ще продължи много и ще гръмне. Ще ви гръмне под краката и ще ви помете.
Защото линията на бедността е електрокардиограма – инфарктна електрокардиограма на българското сърце.
Разбрахте ли какво ви казах?
Николай Милчев
