Точно на този ден преди 44 години ме прибраха в казармата. Нищо по-потискащо не ми се е случвало нито преди, нито след това. Време на бездуховност, насилие, простащина и безсмислие, разказва Александър Андреев от Дойче веле.
През онази есен исках да следвам. Да чета книги, да слушам музика, да пътувам и всичко останало, от което се вълнува един 19-годишен човек. Вместо това ме напъхаха в груба шаечна униформа и ме подгониха в подкованите ми обуща по един безотраден плац, където на всичко отгоре трябваше да марширувам и да пея налудничави и кръвожадни песни. Пък аз изобщо не мога нито да марширувам, нито да пея. Не мога и „коремно“ да правя, заради което изядох доста бой.
Апропо, бой. Всекидневието в НРБ-казармата бе наситено до гъст разтвор с деяния, които са подсъдни по Наказателния кодекс и са низвергнати от Всеобщата декларация за правата на човека. Виждал съм убийство, осакатяване, изтезания и какви ли не „извращения“, както ги наричаха тогава. Докато в съвременна България все още имаше наборна военна служба, нещата си бяха почти същите, доколкото ми е известно. Защото войската и казармата са бавни, тежки, инертни и назадничави структури, които не се променят толкова бързо нито от демокрацията и пазарната икономика, нито от членството в НАТО и ЕС. Слава Богу, че днес в България вече няма принудителна военна служба. Искрено се надявам, че предложението на г-н Каракачанов тя бъде възобновена преследва само краткосрочни политически цели, а не действителното ѝ възстановяване.
Преди 44 години не разбирах, не разбирам и сега: защо внезапно пълна власт над мен получиха неколцина груби, необразовани и крадливи хора, които се наричаха един другиго "Бате", "Баджо", "Боце", "Таце" или "Ку*e"? По-късно, с настъпването на мутренските времена, поне разбрах смисъла на прякорите, популярни между грубите, необразовани и крадливи хора.
Сигурно ще прозвучи претенциозно, но в опушеното помещение, вмирисано на човешка физиология и паркетин, смехотворно се опитвах да чета Пруст и Лукреций. Иначе бях длъжен да зубря малоумия за кръвожадната турска армия, остарели схеми за структурата на артилерийския снаряд или нелепи указания какво да правя, когато зад ъгъла падне атомна бомба. Всичко това в смрадливи помещения, в лепкава атмосфера от въглищен дим, алкохолни изпарения и грубиянщина. И без никаква следа от легендарните войнишки приятелства, които уж били възвишени, всеотдайни и за цял живот. Не, такива нямаше. Всеки гледаше да се "скатае", да се погрижи за себе си, да се докопа до малко повече (храна, привилегии, отпуска), отколкото имаха останалите. Може ли някой да ми даде смислено обяснение защо трябваше да пропилявам две от най-ценните си години с подобни идиотски занимания?
Да, да, знам наизуст монотонния припев за придобиването на мъжественост и за защитата на Отечеството. Сам мога да добавя един-два (макар и не безспорни) аргумента в полза на казармата: в такива сфери като ограмотяването и битовата хигиена тя наистина може да се окаже напредничаво място за част от новобранците.
Но, извинявайте, нима трябва да нахлузиш униформа и да грабнеш калашник, за да се научиш да си миеш зъбите? Та нали обществото разполага с други институции, които имат грижа за образованието и хигиената? Например семейството и училището.
Колкото до мъжествеността и защитата на Отечеството, човек може да натрупа мъжественост и във фитнес-залата, стига да иска. А защитата на Отечеството по-добре да поверим на професионални войници, отколкото на неопитни млади момчета, които само чакат момента да захвърлят пушките в някой храст.
Какво помня 44 години по-късно? Бездуховност, насилие, простащина, безсмислие. Това помня. А, и още нещо. Когато поради пълна непригодност за армията един хубав ден почти провалих учение на Варшавския договор, въпросният деец с прякор Ку*ето извади пистолет и произведе човеколюбивото съобщение, че вътре имало шест патрона - пет за мен и един за него. Е, не произведе изстрели, аз оцелях, попаднах в карцера, а накрая - в Трудови войски.
И напълно заслужено се уволних без нито една нашивка.
Александър Андреев
Дойче веле
