Огнян Стефанов
"Ненасилието е мощно и справедливо оръжие. Наистина, то е едно своеобразно оръжие в историята; то удря, без да причинява рани и то щади тези, които го притежават." Д-р Мартин Лутър Кинг
Колко бързо минава времето. След 4 дни ще се навършат 44 години от знаменитата реч на Мартин Лутър Кинг пред 250 000 души на на Lincoln Memorial във Вашингтон.
„Радвам се да участвам днес заедно с Вас в едно събитие, което ще остане в историята като най-голямата демонстрация за свободата в историята на нашата нация". След това първо изречение хиляди подемат възласа „Свобода!" и го скандират до края на речта. Годината е 1963-а.
Днес сме 2007-а. В България припламва пожар с етнически лозунги. Цигански гета се бунят, млади и стари, жени и деца въртят тояги и ножове, очите им ще изкочат от орбитите си, гласовете им са дрезгави от крясъци и закани. Между 15 и 30-та минута от ескалиране на напрежението в лъскав „Мерцедес" пристига лидерът на партия Евророма Цветелин Кънчев. Той също е прегракнал, ръкомаха интензивно, край него са бодигардовете му. Където се появи Кънчев, напрежението постепенно спада, настъпва временен мир.
България е малка държава и сравнението със САЩ на някой може да се стори претенциозно. Проблемите на малцинствата обаче не избират паралели и меридиани, а се настаняват там, където получават най-добър прием, или казано другояче, където никой не им се противопоставя.
Два месеца преди местните избори е логично да си зададем въпроса ще има ли у нас цигански протестен поход, какъвто имаше преди повече от 40 години в Америка. Ще пожелаят ли свобода и права циганите у нас, както това направиха чернокожите в САЩ? И ще имаме ли наш Мартин Лутър Кинг в лицето на Цветелин Кънчев?
Миналата година цигански бунтове имаше в софийския квартал „Захарна фабрика". Побойници, неоткрити и досега, отнеха живота на професора по история Станимир Калоянов. Според изпития алкохол и емоционалния градус подобни размирици се случваха на различни места в цялата страна. Само през последните две седмици в София, Самоков, Пазарджик и други градове напрежението расте. Има побоища, има и убити. Причините все още се уточняват, но за всеки е ясно, че става дума за битова мизерия, мизерия на духа. Началото обикновено е битов скандал, който все по-често прераства в баталии с политически лозунги. Те обикновено варират от „Искаме хляб и работа" до „Смърт на българите". Необичайното тази година е, че циганите не чакаха политиците сами да отидат при тях и да почнат познатото ухажване с пари, леща, олио, кебапчета и бира. Не дочакаха и класическите обещания за намаляване на безработицата, опрощаване на неплатените сметки за ток, вода и данъци. Този път ромите създадоха суматоха в отделни точки на държавата, с което заявиха, че вече струват по-скъпо и няма да мирясат, докато не се изпълнят всичките им искания. Какви точно са исканията, не е много ясно, но затова пък заплахата, че днес горят София, Пазарджик и Самоков, а утре и останалите градове, започна да придобива все по-видими очертания.
Властта и политическата класа, които по време на циганските буни се намираха в състояние на заслужен отдих по яхти, резиденции и романтични острови, успя да реагира единствено първосигнално. На място бяха изпратени полицаи, след това жандармерия, а да представлява правителството и МВР бе избран заместник-вътрешният министър Камен Пенков. Към тази безцветна и обречена формула се самоприсъедини Цветелин Кънчев. Циганите го приемат, макар и с известни колебания, защото е един от тях, па макар и с лъскава кола и гардове, което междувпрочем за тях е постижение, заслужаващо уважение. Смесицата от страх и завист в случая даде предимство на Кънчев пред събратята му по етнос и цвят на кожата. Срещу себе си имаше Пенков, който бе все още замаян от бляскавите наздравици и медийни изяви по повод рождения ден на жена му, и очевидно малко трудно свикваше с обстановката в гетото, която, знае се, доста се отличава от залите на гранд хотел „София". Това даде още едно предимство на Цветелин Кънчев. Той бе на сцената, огрян от пламъка на горящи гуми, а звуковият фон напомняше парижките предградия отпреди година. Заемането на героични пози в такъв момент е направо задължително.
Президент, премиер и лидери в тройната коалиция, вътрешен министър, се ограничиха с безлични реплики от сорта на: „Законите са за всички и трябва да се спазват от всички". Единствен Румен Петков се опита да каже нещо повече след срещата при държавния глава по „циганските въпроси", но вместо яснота, докара още по-голямо объркване с непохватните си словосъчетания.
Както се казва, обстановката предразполага към раждането на един наш Мартин Лутър Кинг, който да поведе свите братя към свобода, равенство и демокрация. Но той не се роди. Чудото не стана, защото нямаше как да стане. Защото и най-неизкушеният от политиката българин виждаше с просто око, че пожарът на циганските бунтове е бутафорен. А и на Дон Цеци много му личеше, че е тръгнал на пазарлък, а не да решава циганския въпрос тотално. Него го устройват малките победи по квартали и отделни гета, защото така успешно трансформира правенето на политика в правенето на сделки.
Нещата в САЩ са по-различни. През петдесетте и шейсетте години на миналия век се сформира Движението за граждански права, водено от Мартин Лутър Кинг в Америка. По онова време чернокожите там са насъбрали толкова неправда в душите си, че им трябва една искра, за да пламне цялата страна. Исканията им обаче са ясни и справедливи и затова биват подкрепени от президента Джон Кенеди. Тогава, в началото на 70-те, светът и САЩ искаха да сменят войната във Виетнам с любов, оръжията с цветя, дискриминацията с бунтарските песни на хипитата. Черна Америка поиска промяна, но не чрез насилие. Черните искаха да участват в живота на държавата, а не да избият белите и да заживеят сами с благата, създадени от цялата нация. Те искаха да участват в създаването на тези блага, а не просто да лапат. Поведе ги Мартин Лутър, който най-добре разбираше, че ненасилието е по-силно от всяко оръжие. До Кинг имаше един Кенеди и формулата сработи, независимо от съпротивата на част от обществото.
Днес ние се намираме в сходна ситуация, но бунтовете в гетата не носят посланието за съзидание, а мрак и усещането за нечистоплътност от страна на властта. Затова е мнго по-лесно Мартин Лутър Кигн да се съотнесе към Левски и Ботев, но не и към Кънчев. Някога в поробена България малцинството българи искаха от Османската империя независимост и права. В САЩ чернокожите поискаха своя дял от права и бъдещето на Америка. Днес циганите у нас имат всичко това по конституция, но искат и привилегии, защото, видите ли, имали нужда.
Преди 17 години падна Берлинската стена, но у нас звукът от сриването й не бе възприет като знак за равен старт. Така едни бяха облагодетелствани за сметка на всички останали. Затова вместо демокрация, у нас се роди някакъв урод, наречен кой знае защо капитализъм и пазарна икономика. Затова и в България масовата култура не роди образци, които да преборят скуката на академичните, политическите и елитарните речи. Няма ги и до днес ясните послания, които да достигат до различните класи и слоеве на обществото. Нима днес у нас мисълта на Маршал Маклуън „Медията е посланието" ("The medium is the message") не важи със същата сила, както и в първите дни след 10 ноември 1989 г. А уж медиите бяха призвани да преведат на хората посланията за промяна към един по-нормален и готин живот. Бяха и са, но не го правят, защото и те като Дон Цеци предпочитат задкулисните сделки пред последователната медийна политика.
Да, черна Америка има своя Мартин Лутър Кинг, но имаше и своя бял президент Кенеди, който успя да насочи мисленето на младите хора към желание за самоизява, към радикална социална промяна. Нима виждаме нещо подобно тук? Поне опити... Имаме самообявил се за социален държавен глава - фраза, без никакво съдържание. Имаме фолкзвезди, шоумени, които раздават съвети на политици, на бизнеса, на обществото - без да се замислят дори. Те искат да бъдат сравнявани с колегите си отвъд океана, дават примери, сърдят се и капризничат, когато не ги оценяваме достатъчно. Но питам: могат ли нашите шоумени, свирачи и певци, които се изживяват като звезди, да направят нещо подобно на онзи концерт на 1 август 1971 г. в „Медисън Скуеър Гардън", Ню Йорк, където Джордж Харисън, Боб Дилън, Ерик Клептън, Ринго Стар и др. се събраха заради каузата Бангладеш. Пяха за тази раздирана от проитовречия държава, но всъщност защитиха свободата и правата на всеки гражданин на планетата.
Две години преди това Джими Хендрикс изпълни в Уудсток своята интерпретация на американския химн „Знаме, обсипано със звезди", песен, която днес и най-безпристрастните политолози считат за повратен момент в историята на социалните движения в САЩ.
С какво разполагаме ние тук, сега...
В България има близо 1 млн. цигани. 95 на сто от тях живеят като скотове. Положението им се влошава с всеки изминал ден. В същото време те ползват всички права, каквито и останалите жители на тази страна. Имат право на труд, на образование, на социални помощи и т.н., но не се възползват от тях. Предпочитат подаянията от държавата вместо заплата за положен труд. Само че днешната държава не ги устройва, искат си онази - на Тодор Живков. В нея те работеха в консервните комбинати, в месокомбинатите, откъдето хем получаваха заплати, хем открадваха по нещо. Имаше и Строителни войски, където половината цигани ставаха зидари, мазачи, кофражисти и пр., след което отиваха в Софстрой, пътни строежи, домостроителните комбинати. Имаха не само хляб, но и салам, и бутилка ракия. Но не купонясваха шумно, нито прескачаха оградата на съседа, защото милицията виждаше всичко и наказваше строго всеки, кривнал от правия път. Но онази държава не можеше да им даде нищо повече от що-годе човешко съществуване. Сега е друго: могат да правят бизнес, да учат каквото пожелаят, да стават министри и посланици, полицаи и лекари. Но те се дърпат и си искат стария ред или помощи до дупка. Те просто искат, но без да дават. Само че тоя филм свърши. Циганските бунтове у нас нямат позиция, кауза и хоризонт - бил той социален, политически или културен. Те не се борят за театри, за книги и възраждане на самобитната си култура. Затова няма как да родят и отгледат в етноутробата си нито своя Кинг, нито Махатма Ганди. Те може да раждат много деца, но няма как да родят бъдеще за тези деца. По-голямата част от тях искат да консумират, а не да създават. Представят си живота като секс с поредната булка: искаш и получаваш. Ако тя нещо се осуква - фрас два яки шамара и вагината й е отново твоя. Крие ли парите от помощите за самотна майка, избиваш й няколко зъба и ги взимаш. Така им се иска да бъдат и отношенията с държавата - те да искат, а тя да дава. Това училище, компютри, чужди езици, колежи, университети, програми за квалификация - айде няма нужда.
Ето къде е огромната разлика между онези чернокожи, които тръгнаха след Мартин Лутър, и които на олимпиади и световни първенства вдигаха свит юмрюк на стълбичките на победителите. Те не искаха подаяния, а да работят, учат и получават като всички останали. Тук никой не се бори срещу пейките с надпис „само за бели", защото у нас няма такива. В САЩ още личат подобни надписи дори в някои съдилища в южните щати. И като им зададеш няколко прости въпроса от този тип на нашите мургавели, те веднага се оправдават с традициите си. Което съвсем изражда идеята за тяхната социализация в обществото. Ромските лидери, и в частност Цветелин Кънчев, не полагат грам усилие да променят този манталитет, това мислене, които събратята им към затриване и деградация. „Има българи, които крадат много повече от циганите , но не са в затвора", обича да артикулира Кънчев. Е, кой не знае, че има. То и самият Кънчев вероятно заслужава прокурорска и данъчна проверка, но заиграването му с властта го предпазва от такива. Той е разбрал, че политическият елит предпочита да се разбере с него „на тъмно". Какво от това, че сключването на подобен позорен мир убива всеки порив в обществото да почне да решава циганските проблеми.
Ето защо лятото на 2007 г. няма да роди българския Мартин Лутър Кинг. Поради същата причина не бива да очакваме чудо и от българския президент да се получи един Джон Кенеди. Няма как да стане. Пътят към нещо подобно не минава през патронаж за SMS-кампании за събиране на левчета за различни видове нуждаещи се. Те са много и не апели за помощ ще им помогнат. Нужна е национална политика, национална доктрина, национална кауза. Нито едно от тези неща обаче не са налице. Президентът дори няма формулирана мисия, която би се сторила привлекателна и важна за младите българи. Вместо това е принуден да дава отговори за агентурното си минало, за кръжеца от олигарси около него, част от които биват избивани, за сътрудниците си, които са били сътрудници на Държавна сигурност, за постъпките и гафовете на свои бивши съпартийци, днес министри, за назначенията на дипломати без ценз, безпрецедентната му връзка с ДПС. Това изчерпва потенциала му и той затъва в дребнотемия. Това от своя страна води до компромиси и затваряне на очите пред очевидни проблеми.
Като прибавим и част от спорните решения и действия на правителство, съставено от квоти, ще ни стане ясно защо у нас не е възможен концерт като онзи, организиран от Джордж Харисън... А колко жалко, защото българите, или по-голямата част от тях, го заслужават!
Позволявам си да ви препоръчам горещо да продължите четенето, защото ви предлагаме, макар и малко съкратен, вариант на великата реч на д-р Мартин Лутър Кинг, произнесена на 28 август, 1963 г. пред 250 000 души във Вашингтон.
Прочетете и ще видите, ще разберете разликите, за които се опитах да ви говоря.
I have a dream
Радвам се да участвам днес заедно с Вас в едно събитие, което ще остане в историята като най-голямата демонстрация за свободата в историята на нашата нация.
Преди сто години един голям американец, под чиято символична сянка се намираме днес, подписа прокламацията за еманципация. Това беше като радостното начало на деня след дългата затворническа нощ.
Но сто години по-късно негрите все още не са свободни. Сто години по-късно животът на негрите все още е окован от веригите на расовото разделение и оковите на дискриминацията. Сто години по-късно негрите все още изнемогват на ръба на американското общество и се намират в изгнание в собствената си страна.
Затова днес се събрахме, за да драматизираме една позорна ситуация. В известен смисъл ние се събрахме в столицата на нашата страна, за да осребрим един чек. Когато архитектите на нашата република писаха силните думи на конституцията и декларацията за независимост, те подписаха документ за задлъжнялост, за чието осребряване всички американци трябваше да бъдат оправдани. Този документ съдържаше обещанието, че за всички хора - да, за чернокожите така, както за белите - се гарантират неотменните права на живот, свобода и правото на щастие.
Днес е очевидно, че Америка не е изпълнила обещанието си, доколкото това се отнася за чернокожите граждани. Вместо да изпълни светите си обещания, Америка даде на негрите един чек, който е белязан от печата: "Без покритие". Но ние отказваме да повярваме, че няма достатъчно средства в големите хазни на възможностите в тази страна.
И така, събрахме се, за да осребрим този чек, един чек, който ще ни даде богатствата на свободата и сигурността на справедливостта. Дойдохме и на това забележително място, за да напомним на Америка неотложната необходимост на днешния ден. Сега не е времето, в което може да си позволим лукса на "период на охлаждане" или успокоителните средства да имат бавен, постепенен напредък. Сега е времето обещанията на демокрацията да се превърнат в реалност. Сега е времето да излезнем от тъмната и безутешна долина на расовото разделение и да стъпим на светлия път на справедливостта за всички раси. Сега е времето да измъкнем нашата нация от тинята на расовата несправедливост и да я поведем към твърдите скали на братството. Сега е времето да превърнем справедливостта за всички божии чеда в наша истина. Разбираемо би било за тази нация, ако тя не иска да осъзнае спешността на настоящото положение. Това горещо лято на справедливо недоволство на негрите няма да свърши, докато не дойде съживяващата есен на свободата и справедливостта.
1963 не е край, а начало. Тези, които се надяват, че негрите ще се успокоят, се лъжат, негрите ще продължават да се пробуждат, ако нацията продължава да прави това, което и преди.
Няма да има спокойствие и почивка в Америка, докато на негрите не са признати пълните им граждански права. Бурите на този призив ще продължават да разклащат основите на нашата нация, докато настъпи светлият ден на справедливостта.
И това трябва да кажа на своя народ, който се намира пред вратата, която води към палата на справедливостта: Докато ние се опитваме да си извоюваме отреденото ни място, не трябва да извършваме несправедливи действия.
Нека да не пием от чашата на огорчението и омразата, за да задоволим жаждата си за свобода. Трябва постоянно да водим борбата си на високото стъпало на достойнството и дисциплината. Не трябва да превръщаме нашия мирен протест в психическо насилие. Винаги трябва да се стремим към тази величествена височина, на която на психичното насилие да отвръщаме със силата на душата си.
Прекрасният, нов борбен дух, който е обзел обществото на негрите, не трябва да ни подвежда в това да се съмняваме във всички бели. Защото много от нашите бели братя - това доказва тяхното присъствие днес сред нас - са стигнали до убеждението, че тяхната свобода не може да бъде отделена от нашата. Не можем да бъдем сами.
И когато протестираме, трябва да се задължим да продължаваме да го правим постоянно. Не можем да се върнем назад. Има хора, които питат тези, които се чувстват задължени спрямо гражданските права: "Кога най-сетне ще бъдете доволни?" Не можем да бъдем доволни, докато негри стават жертви на неописуеми ужаси на полицейска бруталност.
Не можем да бъдем доволни, докато уморените ни тела след дълго пътуване не могат да отдъхнат в мотели по пътищата или в хотели в големите градове. Не можем да бъдем доволни, докато гражданската свобода на негрите се състои на първо място в това, да отидат от едно малко гето в по-голямо.
Не можем да бъдем доволни, докато малките ни деца са лишени от тяхната свобода и достойнство чрез знака, на който е изписано: "Само за бели". Не можем да бъдем доволни, докато негрите в Мисисипи нямат право на глас в изборите, а за негрите в Ню Йорк няма кандидат, който действително биха избрали. Не, няма да се задоволим дотогава, докато истината нахлуе като водна стихия, а справедливостта като мощна буря.
Знам, че някои от Вас днес са тук поради голяма тъга и потиснатост. Някои от Вас току-що са излезнали от затворите. Някои от Вас са дошли от места, в които заради искането Ви за свобода сте били подложени на преследванията и на бруталността на полицията. Вие сте ветераните на мирното страдание. Продължавайте така и се доверете на това, че страданието дава сила.
Върнете се в Мисисипи, върнете се в Джорджия, върнете се в Луизиана, върнете се в Слумс и гетата на големите градове на север с убеждението, че сегашната ситуация може и ще бъде променена. Нека не потъваме в долината на отчаянието.
Казвам Ви днес, приятели мои, въпреки трудностите днес и утре, аз имам една мечта. Това е една мечта, която е дълбоко и неразривно свързана с американската мечта. Мечтая, някой ден тази нация да се вдигне и да живее според истинското значение на своето кредо: "Приемаме тази истина за даденост: че всички хора са равни."
Мечтая един ден на червените хълмове на Джорджия на една маса да могат да стоят синовете на предишните роби и синовете на предишните поробители.
Мечтая някой ден дори щатът Мисисипи, един щат, който е нагорещен от несправедливост и потисничество, да се превърне в оазис на справедливостта.
Мечтая четирите ми малки деца да живеят някой ден в нация, в която няма да ги преценяват според цвета на кожата им, а според характера им. Днес мечтая...
Мечтая някой ден в Алабама със своите зли расисти, със своя гувернатор, от чиито уста излизат думи като "интервенция" и "анулация на расовата интеграция"..., че един ден, именно там, в Алабама, малки черножоки момичета и момчета да си стискат ръцете като братя и сестри с малки белокожи момичета и момчета. Мечтая, някой ден всяка низина да се издигне, а всеки хълм и връх да спаднат. Грубите места да се изгладят, неравните места да се изравнят. И красотата на Твореца ще стане видна, и всичко живо ще я види.
Това е нашата надежда. С тази вяра се завръщам на Юг.
С тази вяра ще съм способен да издялам камък на надеждата от планината на отчаянието. С тази вяра ние ще сме способни да превърнем грешните фалшиви звуци в нашата нация в прекрасна симфония на братството.
С тази вяра ще сме способни да работим заедно, да се молим заедно, да се борим заедно, да отиваме заедно в затвора, да се издигнем заедно за свободата с убеждението, че един ден ще бъдем свободни. Това ще бъде денят, в който Божиите чеда ще придадат ново значение на тази песен: "Земята ми от теб, ти, земя на свободата, пея аз. Земя, в която умряха бащите ми, гордост за поклонниците, нека във всички върхове да кънти свободата." Ако Америка иска да стане голяма нация, това трябва да стане реалност.
Нека да кънти свободата от мощните върхове на Ню Хемпшир. Нека свободата кънти от гордите върхове на Ню Йорк, нека свободата кънти от високите планини на Пенсилвания. Нека свободата кънти от снежните върхове на Роки Маунтийн в Колорадо. Нека свободата кънти от криволичещите склонове на Калифорния. Но не само това, нека свободата кънти от Стоун Маунтийн в Джорджия. Нека свободата кънти от Лукаут Маунтийн в Тенеси. Нека свободата кънти от всеки хълм и възвишение в Мисисипи, от всяко високо място, нека свободата кънти.
Когато оставим свободата да кънти - когато я оставим да кънти от всеки град и всяко селце, от всеки щат и всеки голям град, тогава можем да се приветстваме с деня, в който всички Божии чеда - черни и бели хора, евреи и езичници, протестанти и католици - ще си подадат ръце и ще пеят думите на стария негърски дух: "Най-сетне свободни! Най-сетне свободни! Велики, Всевишни Боже, ние сме най-сетне свободни!"
