Има един прекрасен и покъртителен филм – „Три билборда извън града“. В този филм главната героиня – дълбоко наранена майка, откупува три билборда до затънтено шосе извън града. Слага на тях своето послание, а то е приблизително следното: Шерифе, кога най-после ще откриете виновника и ще си свършите работата? И това послание преобръща съдбите на много хора, поставя ги пред нравствен избор, разбунва целия град.
Аз сега обаче искам да ви разкажа не за три, а за четири билборда и не извън града, а в центъра на София – дни преди местните избори. И тъй като съм човек, който живее между метафорите, може да приемете казаното и като метафора.
Когато за пръв път видях билборда на Йорданка Фандъкова, не повярвах на очите си – от снимката ме гледаше не кметицата на София, а мила и обична леля от село. Излязла от рисунките на Чудомир, едва усмихната, плаха и смирена, тя сякаш чака пред вратата на апартамента ви, за да ви остави прясно сирене, яйца и ябълки. Такова беше усещането ми от тази снимка.
И изведнъж се сетих – посланието не е случайно. И излъчването не е случайно. Насочено е към стотиците хиляди хора, които точно като мене (аз преди близо четиридесет години, а те – сега, по-скоро) са дошли от села и малки градове в София. За тях е тази фолклорна хубост и смиреност и именно те трябва да се почувстват в София като в бащиния си двор.
Другите – чиновници, апаратчици, бизнесмени, служители, чистачи, директори, шефове на фирми, фабрики и канцеларии, си знаят. Те ще гласуват от раз за статуквото. Те са като мишките в чувала и никак, ама никак не искат някой да разтръска чувала и да ги размести – не дай си, боже, да изпаднат от него. Най-чисти са онези сметки, които вече са сметнати и се знаят колко са и за кого са.
Виж, с тези, които живеят в далечната орбита около Слънцето – разбирай в крайните квартали на София, положението е друго. На тях им е нужна леля от техния род, която да ги приласкае и приказка за лека нощ да им разкаже. Затова и Фандъкова се пази от резки движения, говори тихо, леко уморено, с натежали от свършената работа рамене, а лозунгът „Работа, работа и работа“ сякаш е свален от стената на някое ТКЗС от преди петдесет години. Но и той, разбира се, е за същите хора от периферията. Иначе чиновниците с работа няма да ги мотивираш.
Билбордът на Мая Манолова грее в началото на „Граф Игнатиев“ - висок, небесен и взрян в бъдещето. Цялото излъчване на хубавицата от Кюстендил говори само за едно: „Ела и аз ще те възвися до мен!“
Виждаш ли – казва тя на избирателите си, най-вече на мъжете – аз съм тук, във въздуха, но ако гласувате за мен, можете да седнете отдясно на трона ми, тоест на кметския ми стол.
Снимката спокойно може да мине и за реклама на избелваща паста за зъби, а това, че Мая Манолова се вози в трамвай или в някакво друго превозно средство, е леко намигване към по-стари реклами и трикове – Стефан Данаилов и Станишев в трамвая.
Или пък е нещо друго – аз съм една от вас, аз се возя на седалката до вас. А девизът „Разчитайте на мен!“ го „разчитам“ така: Нищо, че съм крехка – облегнете се на мен! Аз ще издържа всичко. Аз съм надеждата.
Много ѝ личи колко е амбициозна и в това няма нищо лошо, ако тази амбициозност понякога не беше с болезнени проявления – да си навсякъде, винаги, във всичко. Всяка секунда да си и на Северния полюс, и в Сухата река, и в кафенетата по Витошка и Горублене – не е възможно. И този страх, този страх от абревиатурата БСП – колкото пъти я попитат за БСП, тя отговаря нещо друго – евфемизмите ѝ по този повод нямат край. Това, което ѝ липсва на Мая Манолова, колкото и парадоксално да звучи, е по-малко хъс, по-малко електричество, по-малко огън. Иначе работата ще прегрее и ще изгори.
Снимките и билбордовете на Мая Манолова са като заря, като светлинна люлка, на която тя те кани да се качиш. Точно тук сиропът и захарта ми идват в повече.
Кандидатът на Градската десницата – арх. Борислав Игнатов, е разположил ръцете си на билборда, сякаш са скеле, кофраж и строеж. Нали е архитект – внушението трябва да е, че винаги строи и подпира конструкции. На билборда архитектът крепи главата си. Общото му излъчване е на треньор на баскетболен отбор. Излязъл за малко от сбирка на бивши съученици, той обяснява света и живота с думи, които са далечни и най-важното – студени за обикновения софиянец. Иновации, дигитализации, компютъризации и все от тоя род сигурно звучат съвременно и модерно, но си остават думи от „Алиса в страната на чудесата“ по нашите столични балкански ширини.
Архитект Борислав Игнатов се държи така, сякаш винаги знае нещо много важно, нещо нечувано. И тъкмо да го съобщи, се оказва, че го е забравил. Най-главното за архитекта кандидат за кмет е, че е архитект –тоест, трябва да разбира от градове. Да, обаче градовете преди всичко са хора, а след това – сгради. От сгради той може и да разбира, но от хора – не съм сигурен.
Билбордът с Ангел Джамбазки е класически хаос. Хем е на ВМРО, хем е на някой институт от БАН – нещо средно между научни изследвания и фолклор. Този млад и способен във всяко отношение мъж прилича по-скоро на Хари Потър, отколкото на македонски войвода. Неговата ренесансова енциклопедичност би го направила едновременно успешен евродепутат, управител на аптека, сервитьор в престижна сладкарница и директор на чорапена фабрика. От снимката лъха натегачеството на отличник в гимназията и готовността на добър приятел, който заради теб ще отиде навсякъде, дори в Брюксел. И тези негови два пръста, насочени точно към теб – към избирателя, направо са трогателни.
Билбордът се родее с някогашните агиттабла в училище, на които пишеше: „Те са наша гордост“.
Ангел Джамбазки напомня и на танцьор от ансамбъл „Пирин“, който се преоблича по сто пъти, докато свърши концертът. Ех, тези превъплъщения, ех, тази младост, ех, това служене на отечеството...
Такива видях четирите билборда в центъра на София, такива си ги представих. И пак ви казвам – живея между метафори, затова ги приемете като метафори.
В края на филма „Три билборда извън града“, за който стана дума в началото, главната героиня и един осъзнал се полицай тръгват да търсят и да раздават справедливост. И когато си задават въпроса какво точно трябва да направят, си отговарят: Ще решим по пътя.
Дано и ние да решим, но преди да е свършил пътят.
Николай Милчев, поет и публицист
