Ден за размисъл е. Леле, майко, каква дума – размисъл. С какво, ако мога да попитам, трябва да размишляваме? С ум? Откъде такова същество по нашите земи български? Няма го. Едни го изядоха и изпиха, други го изхвърлиха някъде по магистралата като празна чаша от кафе, трети не са го виждали откакто са се родили. А други му купиха билет и го натовариха на самолета.
Това с размисъла никога не ни се е отдавало. Виж – с притаяването, с хитруването – да. И най-вече с примирението. „Преклонена главица сабя не я сече“ – това трябва да пише на Народното ни събрание, а не „Съединението прави силата.“
Като си преклоним главиците и се наведем над урните, като пуснем бюлетините за тези, дето са ни изкарали на ливадата с прясна трева (само за малко, разбира се), и ще се спасим от острата сабя.
Е, ама кметовете били крали и искат пак да крадат – голяма работа, и те са хора, и те душа и джобове носят.
Е, ама кметовете обещавали неща, ама не ги изпълнявали – и Господ обещава райски живот, ама на небето.
Е, ама ти обрали къщата , пребили те на улицата, уволнили те, нямаш две стотинки в джоба и главата ти пуши отвсякъде – какво толкова? Ти гледай брутния вътрешен продукт и евроатлантическите ценности, гледай си европейското бъдеще.
Разказват, че преди повече от век тогавашният министър-председател на България Стефан Стамболов обикалял преди изборите страната. И той откривал тогава каквото има да се открива. Откривал, че Отечеството е свободно, че гледката от прозореца в къщата, където е отседнал, е прекрасна, че гювечът, който му сипват на обяд, е тлъст, лют и прекрасен. Откривал колко добре живее народът.
– Как сте, как сте, как живеете? – попитал той посрещачите си избиратели във Велико Търново.
– Много добре, господин Стамболов, много добре си живеем.
Тогава към министър-председателя се приближил един бивш поборник и рекъл:
– Не сме добре, Стефане, бедни са хората.
Стамболов се нацупил, ядосал се, но пошушнал на градските големци:
– Абе дайте му на тоя някой кокал, да не лае.
След време – пак избори и Стамболов – пак в Търново. И пак пита как живее народът. Същият поборник, вече нахилен и доволен, се провикнал:
–Екстра сме, господин Стамболов, отлично!
– Добре си ти, да ти е... майката – срязал го бившият хъш. – Хората пак са зле.
Но... това само се говори и ако е било, е било много отдавна – преди повече от век. Сега всички сме окей и всичко е окей.
Стана дума, че поговорката „преклонена главица сабя не я сече“ трябва да ни е девиз.
Мен лично винаги ме е дразнело това „съединението прави силата“. Не е вярно. Съединението на българите винаги води до късо съединение – само до това.
А иначе – днес е ден за размисъл – тоест, за тишина. Ами наздраве за тишината – тя е вечна в България.
Николай Милчев, поет и публицист
