Пейо Яворов е един от наистина бележитите български автори. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и “прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши”, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.
Животът му е достоен за екранизация – от самото му раждане, до трагичната смърт – изпълнен с невероятни събития. А може би, такъв трябва да е животът на всеки един велик творец. За да опознае той дебрите на истинското страдание. Живот, какъвто посредствените хора трудно биха разбрали. За тях остава само възхищението към великите и стремежа да се докоснат до личността им. Тук няма да обръщаме внимание на творчеството му, а на самия му живот. Представям ви 10 любопитни факта за Пейо Яворов. Самата аз останах безмълвна.
1. Раждане
На 13 януари през далечната 1878 година, в град Чирпан, в семейството на Тотю Крачолов и Гана Йовчева, се ражда син. Кръщават го Пейо. Той е третото дете, след него се раждат още пет. При раждането му, баба му – Хаджимитра – го е отписала от живота, защото бебето било хилаво и болно. Майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Той обаче оцелява.
Три дни след раждането на бебето идват казаците на Павел Красов, които освобождават Чирпан от турците. Камбаните на петте църкви бият тържествено цяла седмица. Свободата е дошла и този ритъм събужда сърцето на това дете и затова то оцелява. На седмия ден е кръстено на чичо си Пейчо Тодоров от Стара Загора.
2. Детство
Пейо Яворов
Чак на три години Пейо казал първата си дума: “Мамо!” и баща му цяла седмица черпил града с най-хубавото си вино, защото синът на Черното Тоти проговорил. Малкият Пейо растял твърде затворен, не обичал да си играе с децата от улицата и предпочитал компанията на сестрите си в къщи. Според една от тях, до седемгодишна възраст не излизал на улицата без майка си. В първите години от детството си, Пейо трудно се приобщава към хората, но с огромно любопитство наблюдава държанието на възрастните, без да подозира, че у него ще се формира отношение към обществените дела.
На пет години малкият сам се научил да чете и пише. Майка му е неграмотна, но имала чуден глас и знаела безброй песни. Разказвала на сина си за турските зверства. Баща му бил полуграмотен. На 10 години Пейо започва да пише стихове. Мастилото му правели от варени и счукани диви кестени.
3. Образование
Талантът му е открит в Пловдив от неговия учител по литература в областната мъжка гимназия – Иван Пеев Плачков – бъдещ академик и четири пъти министър на образованието. Той дал на учениците задача да разкажат за родните си места. Пейо описал Чирпан по такъв начин, че Плачков казал: “Момче, ти не си като другите. У теб има дар от Бога.” Неговите съученици това и чакали и веднага започнали да го черпят с цигари. Той им пишел домашните по литература и така пропушил. Една зимна ваканция се прибрал с кафяво бомбе и с цигара в ръка, истински гражданин. Бащата казал “Край! Дотук с учението!”. Затова Пейо няма средно образование. Завършил е само девети клас. Тотю смятал, че мъжете трябва да работят за пари и не е искал да харчи излишно за учение. Пейо бил слабичък и Тотю Крачолов смятал, че му прави добро, като го вкарва на топло в телеграфната служба. Там обаче той бил нещастен. Нямало ги приятелите. Средата. Хората и книгите.
4. Псевдоними
В началото на поетичното си творчество Пейо Тотев Крачолов използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо. В началото на 1899 година авторитетният литературен критик д-р Кръстьо Кръстев започнал издаването на списание “Мисъл”. Пенчо Славейков трябвало да подбере материалите за първата книжка. На първо място сред любовната лирика поставил две стихотворения на някой си Пейо Крачолов. Но поетът Кирил Христов никак не харесал името. Тогава Пенчо Славейков предложил да прекръстят начинаещият поет. Започнали да изреждат разни имена Детелинов, Тополов, Яворов. Славейков се спрял на последното и така станал литературният кръстник на големия български поет Пейо Яворов.
С този псевдоним великият поет се подписва за първи път през 1899 година под стихотворението “Овчарска песен”.
5. Македония
Яворов се отдава безрезервно на македонското освободително дело и му служи с всичките си сили до края на своя живот. Той влиза три пъти в Македония с оръжие в ръка и броди месеци наред из поробената земя, съзнателно приема за нея смъртен риск. Когато взема оръжието и приема всички рискове в неравната борба, Яворов е вече прославен поет, той е в редиците на най-личните наши поети. Той е млад и пред него са всички съблазни на големия успех.
Яворов приема идеите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и става един от най-близките сътрудници и другари на първия апостол и вожд на борческа Македония – Гоце Делчев. Става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – “Гоце Делчев” (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга “Хайдушки копнения” (1909). Биографията на Гоце Делчев, писана от Пейо Яворов, и сега си остава най-доброто произведение за водача на националноосвободителното движение в Македония от края на ХIХ и началото на XX век. Когато Илинденско- Преображенското въстание е разгромено и Гоце Делчев е убит, Яворов изпада в невероятна криза, като дори мисли за самоубийство. Но от мислите за смъртта тогава го спасява работата. Той започва работа в Народната библиотека.
В едно от своите предсмъртни писма, големият Яворов, нарича себе си син на Македония. В най-тежкия час на своя живот той търси опора и утеха в майчинската обич на Македония. Свързан е кръвно с тая земя и с нейните люде, свързва с нея и една голяма част от своето творчество.
6. Войвода
При избухването на Балканската война през 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, с район на дейност Разложко и Неврокопско. В четата на Яворов са включени 14 души, все от млади момчета. Шест от тях са родени в Македония, трима са от Одринско, а останалите петима са от вътрешността на страната. Поради големия брой представители на интелигенцията в четата, и най-много заради войводата, Яворовата чета е наречена “литературна”.
На 27 октомври, Яворов заедно с войводите Христо Чернопеев, Михаил Чаков и Йонко Вапцаров, превземат град Кавала. Овладяването на този 50-хиляден град и задържането му една седмица дo идването на българските войски е една от най-значимите военни операции на четите на ВМОРО по време на войната. На 2 ноември, след пристигане на българските войски, е получена заповед за разпускане на четите. Яворов напуска Кавала и тръгва за София. С това завършва участието му в освобождаването на Източна Македония и в Балканската война. За около два и половина месеца четата на Яворов изминава 200 километра през Рила и Пирин, прекосява Разложко и Неврокопско и достига Бяло Море. След това, Яворов е награден с кръст “За храброст”.
7. Кмет за пет дни
Яворовата чета е първата българска чета, която влиза в Македония на 22 септември при Якоруда, където е била българо-турската граница. С четата си, той освобождава град Неврокоп (Гоце Делчев). След като на 18 октомври 1912 година, части на Родопския отряд на генерал Стилиян Ковачев и четите на четири македонски войводи влизат в Неврокоп, около поета бързо се събират редица негови стари бойни другари и съратници от годините на революционните борби, за да обсъдят бъдещето на този стар български край.
На другия ден, на заседание на местния революционен комитет, по предложение на генерал Стилян Ковачев, Яворов единодушно е избран за пръв кмет на освободения град. Пред големия поет и драматург на дневен ред се изправят трудни проблеми – за прочистване на Неврокоп от останалите в него турски войници, за изграждането на местните органи за управление, за създаване на болница и започване на редовни занятия в училището. На този пост той остава едва пет дни, след което потегля с четата си на юг, към Драма, където българите също чакат да дойде свободата.
8. Мина
Яворов среща Мина на Благовещение 1906 година, в дома на близкия си приятел от кръга “Мисъл” – Петко Ю. Тодоров. Тя е малката сестра на Тодоров и е само на 16 години, а Яворов на 28. Силно запленен от нея, той още в деня на запознаването им, написва стихотворението “Благовещение”, в което изразява идеала си за любовта – “прохладен лъх от ангелско крило, о ангел, о дете…”
Мина не харесва външно Яворов. Казвала, че очите му са жълти като на лисица, а устните му – като на арапин. Но го обичала като поет, обичала и неговата поезия. Борила се със страшната за тогава болест – туберкулоза. Отлагала бъдещите им срещи за времето, когато оздравее. Но се борила не само с болестта си, а и с предразсъдъците на семейството си, неприемащо по-възрастния и много по-бедния Яворов. Той ѝ прави предложение за женитба, но условието му е да се откаже от родителите си, което тя не може да направи. Надява се да оздравее и да отхвърли оковите си, но това не се случва.
Яворов и Мина имат само две лични срещи – първата на запознанството им и след нея още една в Народния театър. Връзката им в писма продължава от 1906 до смъртта ѝ на 12 юли 1910 година. Погребват я в Бианкур. Възлюбеният ѝ присъства на опелото в руската църква. Трогнато, семейството решава да му подари някои лични вещи на Мина. Яворов всеки ден ридае на гроба на любимата си.
9. Лора
На 21 август 1906 година, Пейо Яворов за първи път среща Лора Каравелова, дъщеря на видния политик Петко Каравелов и племенница на Любен Каравелов. Запознанството между двамата се осъществява по време на излет в Драгалевския манастир. По това време Яворов е влюбен в 16-годишната Мина, но е силно привлечен от Лора още от тази първа среща. За привличането свидетелства и едно от най-големите му лирически постижения – стихотворението “На Лора”, което той датира “Драгалевски манастир август 1906 г.
Младата Каравелова дори отива в Париж да подкрепи Яворов, когато Мина умира. Повече от година те дружат, но не разкриват чувствата си един към друг. Предполага се, че двамата се обясняват в любов един на друг чак на 1 септември 1911 година, когато символистът посещава Лора в дома ѝ.
На 19 септември 1912 година, Яворов и Каравелова се венчават, а само дни след сватбената церемония поетът тръгва да се бие за освобождението на Македония. Малко след пристигането на поета в София, скандалите между него и съпругата му започват. Причината за честите и бурни караници е силната ревност на Лора. На 29 ноември именно след един такъв скандал, по думите на Яворов, Лора се гръмва с пистолета му в гърдите. Символистът пък опитва да се самоубие и се прострелва в слепоочието, ужасен от перспективата да живее без любимата си. Драмата “взривява” столицата. Благодарение на пресата повечето софиянци са убедени, че Лора не се е самоубила, а е убита от Яворов.
10. Самоубийство
Започва страшна година, която поетът преживява след първия си опит за самоубийство, до своя трагичен край – сляп, изоставен от всички, уволнен от службата си в театъра и лишен от средства за съществуване, оклеветен от обществото, че е убиец на Лора, под тормоза на едно дело, протакано умишлено от недобросъвестни съдебни служители. През тези месеци, когато мнозина негови близки, като го виждат на единия тротоар, се отбиват на другия, за да не бъдат замесени в кампанията срещу поета. Един от малцината, които застават в негова защита, е Тодор Александров. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров.
До успешния си опит за самоубийство, Яворов не написва нито един стих. Редактира произведенията, които вече е създал, и ги посвещава на светлата душа на Лора. Така тя успява да измести нежния образ на Мина. Той се влюбва в Лора след смъртта ѝ, защото като един истински трагичен образ, винаги се стреми към недостижимото.
Но единствената, вечната, най-голямата негова любов остава Македония. Когато се готви за смъртта, го прави като македонски войвода – с отрова и куршум. Умирайки далеч от поробената земя, в допълнение към завещанието си пише “Да бъда погребан с туристическата куртка, шаечни панталони, с ботушите, и, ако не се намери каскета, някаква фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея”.
Весела Ангелова
