Седемнадесет години след обединението си Германия продължава да бъде разделена на източна и западна. Невзрачното селце Макендорф е живото олицетворение на този болезнен исторически период.
Симеон Гаспаров, в. „България”, Чикаго
Макендорф (не го търсете на картата, защото няма да го намерите!) е едно малко, заспало, типично немско селце, намиращо се на около 30 км от град Волсбург, т.е. в западната част на Германия. В него живеят около 320 души. Там няма училище, няма болница, няма библиотека, няма полиция. Има обаче 2 бирарии с по 2 бирени градини, в които спокойно могат да се наместят всички жители на селцето, че могат и да добавят малко маси и столове от съседните населени места.
Селото е на около 300 години, което пък го прави истински младенец в сравнение с другите наоколо, които са по на 800-900 години. Изписано е върху табелите на пътя, който минава през тях.
В Макендорф, животът и времето са спрели. Е, минава от време на време един автобус, но той наистина само преминава. Рядко спира на спирката в даунтаун Макендорф. Не защото го няма в разписанието, а защото на спирка „Макендорф” почти никой не слиза и почти никой не се качва. Тук нищо, ама нищо не се случва, освен ако от време на време жителите на селцето не се съберат за някой празник, сватба, кръщене или погребение и не се напият, както си трябва. Те не, че не го правят всяка вечер, но така е по малките градчета и селца, разпръснати като почти невидими черни петънца върху картата на огромния свят.
Макендорф обаче, има една атракция и “още нещо”.
Атракцията на селото е, че едната от бирариите докато
я разширявали и вдигнали втори етаж, майсторите забравили да построят стълбището
към по-горния кат и той така си останал, откъснат от първия и висящ във въздуха.
Има си прозорци, има си тераса, но няма стълби към него. Местните се майтапят,
че тук се събирали душите на починалите пияници от Макендорф и купонясвали на
воля.
Отговор обаче на загадката, защо строителите „забравили” да вдигнат стълбището, има и той се дължи на това, че майсторите били леко попрекалили с бирата и шнапса, които се леели безспирно, докато те ремонтирали любимата си кръчма – и така тя пак си останала само с един етаж.
Освен атракцията с едноетажната двуетажна бирария, в селцето има и нещо друго. Нещо по-така.
„Нещото” не се забелязва, за него почти не се говори. То е останало като призрак, някъде в миналото и само от време на време стряска съня на местните макендорфци по средата на нощта, като се появява във формата на един зловещ гръм, идващ сякаш от преддверието на ада.
Да, но този тътен не идва от преддверието на ада, а от близката вековна сенчеста гора и от една буренясала ивица земя, разделяща същата тази вековна гора на две части. На източна и на западна. Защото, тук някъде е минавала границата, онази същата, с която Германия дълго време беше белязана на Източна и на Западна. Тази ивица земя е някогашната ничия земя между „Германия ийст” и „Германия уест”. Тя е толкова силно минирана, че никой, вече близо 17 години от обединението на страната, не смее да я разминирва.
Хората са я оставили на времето и на природата да правят с нея
каквото си искат. Тя е забранена и опитваща се да бъде забравена територия. И
само понякога, когато някое заблудено диво животно премине през нея и стъпи
върху някоя от безбройните мини, се чува онзи гробовен взрив, който като вик от
миналото, като кошмарен сън идва да напомни за времето на Студената война,
когато не само Германия, но Европа и целият свят бяха разделена на две. Колкото
и смешно да звучи, но точно от тук, от невидимия и задрямал Макендорф, някога е
започвал и свършвал Западът. От тук е започвала и свършвала свободата - личната и обществената, свободата да бъдеш ти,
да бъдеш човек. Същата тази свобода, за която хиляди източноевропейци и източногерманци
десетилетия наред се бориха и ляха кръвта си, за да се докоснат до нея и която
на края бе сервирана на тепсия на германците от запада, благодарение на
Америка.
Макендорф обаче символизира нещо много уникално за Германия и за духа на тази нация. Тук, през всичките години, докато Германия е била разделена, като по един неписан, но свещен закон, като един код на честта, на храброста, на вечно борещия се човещки дух, всички жители на селцето, денонощно без почивен ден са ходели край граничната бразда, памагали са и са превеждали през телената ограда сънародниците си, оставени зад източната бариера на Германия. Защото духът на жителите от малкия и невзрачен Макендорф е това, което прави тази нация велика и уникална за света, дала толкова много поети, композитори, философи и писатели. Не колите, не бирата, не саламите и кренвиршите, а хората на Германия и техният дух.
Западна страна
< Германия е точно това, което сте си представяли и виждали от картичките и туристическите списания. Нито повече, нито по-малко. Нещо като малките шарени блокчета от играта ЛЕГО. Хубава, чиста, спретната, подредена и организирана. Но Германия, също като Америка, колкото и да не искат да си го признаят и да го крият, е дълбоко разделена. И докато в Америка делението е в посока север - юг, в Германия делението е изток-запад.
Щефан е около 50-годишен, средно висок. Говори тихо, бавно. Английският му е с много тежък акцент. С него се заговаряме на летището във Франкфурт, докато и двамата чакаме самолета за Хановер.
„Германия не е това, което беше”, казва той, докато ме разпитва за САЩ и отпива бавно от еспресото, купено от терминала край летището. „Много тежък стана животът тук - данъци, работа, всичко е по-трудно от преди.”
„Преди” за Щефан е времето, когато Германия бе разделена на две. „От 20 години не съм си купувал нова кола, защото е прекалено скъпо”, обяснява ми той.
Щефан живее с жена си, тъща си и кучето в къща край Хановер. Той работи за автомобилната индустрия и се връща от командировка в Южна Африка. За здравното си осигуряване разказва, че не е вече безплатно. Той плащал половината, а другата половина се покривала от компанията към която работи. Щефан ме пита дали в Америка е по-лесно отколкото в Европа. Той мисли, че е. Знам ли, казвам и вдигам рамене, въпрос на гледна точка.
Половин час по-късно, някъде из облаците към Хановер, дочувам как зад мене възрастна германка се опитва да заговори седящия до нея млад американец. Те и двамата говорят високо, така че ги чувам, не само аз, но и половината самолет. Младият човек е от Калифорния и казва, че са го изпратили на специализация за две седмици в Германия. Неприятно е изнадан от лошото време, мъглата, студа и дъжда. А е само средата на лятото. Нормално е за Германия, обяснава жената. Тя пък се връща от сватбата на дъщеря си, която се оженила в столицата на Уисконсин. „О, йе, Милоуоки, знам я”, въодошевява се младежът, осветлен от неочакван изблик от географски познания. Не, не, поправя го германката – Медисън. Това е столицата.
Извън летището на Хановер, първото, което прави
впечатление, са малките икономични автомобили, придвиждащи се по шосето. Виждат
се също доста нови чешки коли „Шкода Октавия”, но и не по-малко румънски „Дача
– Логан” модели. Няма ги БМВ-тата, няма ги „Ауди”-тата, няма ги луксозните „Мерцедес”-и.
Щефан май бе прав, нещо в Германия се е променило.
И въпреки всичко, в Германия има нещо, което независимо от драматичното и недалечно минало на тази страна, веднага се набива на очи. И то е направено от ...познахте нали? Адолф Хитлер!
Бившия диктатор определено не е от най-обичаните германци по света. (Той всъщност не е и германец, а австриец!) Но Фюрерът е оставил наследство, за което дори и днешните германци му благодарят. (Абе, не го правят гласно и то пред непознати, но след 5-тата бира се отпускат и си го признават.) Хитлер някога е наредил в Германия да се постороят две уникални неща - аутобаните и колата „Фолксваген”.
Пътищата в Германия - въпреки че са по-тесни от тези в САЩ и Канада - нямат мърдане. Каквото и да се каже за тях, то все ще е в положителна посока и ще е вярно. Но, ако не дай си Боже, нещо стане с автомобилната индустрия на страната и по специално с компанията „Фолксваген”, и техните коли започнат да западат така, както американските автомобили в Детройт, със сигурност икономиката на цяла Германия ще се срине.
Заводите на „Фолксваген” са разположени в град Волксбург,
край бреговете на изкуствен канал, който е прокаран през цяла Германия. Волксбург
е малко измислен град. Няма шега! Построен е от нацистите през 1938 г. за
работниците във заводите на „Фолксваген”. Във Волксбург буквално дишат и живеят
с автомобилите. Тук дори училищата пускат учениците си във ваканция, когато от
заводите на „Фолксваген” излязат в отпуск, защото на около 90% от децата
родителите им работят в същите тези заводи. Всичко е така добре планирано и организирано,
че дори лятото, когато затварят заводите за около месец, заради настройка на
машините и почистване, семействата на работниците ги чакат с автомобилите пред
входната врата на цеховете, натоварени с палатки и всички заедно, радостно се
разпръсват по къмпингите на Европа.
Източна страна
Град Гера е нещо като събирателно на източна Германия. Той се намира в богатата област Тюрингия. Около 100 000 души живеят днес в там. Гера е побратимен с нашенския Сливен.
По време на разделянето на Германия, Гера и цялата околност са били дадени първо на американците, но за да получат част от Берлин, който пък бил завзет вече от руснаците, янките трябвало да я отстъпят на хората на Сталин. Те им я дали, но скоро разбрали, че са се минали жестоко, защото цялата област е изключително богата на уран. Този факт го знаели само руснаците и затова предложили да отстъпят на САЩ част от Берлин, но да сложат ръка върху урановите мини. Така, заради тези мини Гера е имала същата участ като останалата част от Източна Европа.
Гера е разположен в котловина и те посреща още от
аутобана с чисто нов салон на „Мерцедес”, със западнали, ръждиви, полупразни
заводски халета, с по 8 -9 етажни блокчета – панелки с люпеща се мазилка и с
едно жълто трамвайче, пресичащо центъра на града. В Гера обаче има някаква
романтика. Нещо мило, нещо дълбоко лично и чисто, останало от миналото, като един
сладко-горчив спомен от времето, което е наложило своя отпечатък върху съдбите
на няколко поколения българи, германци и източноевропейци.
Мътната река, която преминава през центъра на града, напомня малко на нашата Марица, която пресича Пловдив. От водите й сякаш се носи дъх на история, дъх на леко подпийнал партиен секретар, прибиращ се от заводски банкет по случай Октомрийската революция. Мътните й води носят дъх от миналото на изтъркани от употреба лозунги, на баяти идеологии за класова борба и пролетарски интернационализъм, дъх на прясно опечени тухли за Берлинската стена, дъх на ехо от речи на Ерик Хонекер, дъх на дружба и разбирателство между народите, дъх на узрял социализъм и на научно-технически прогрес, дъх на комсомолски събрания, на ченгета от ЩАЗИ и на руска водка.
Но този спомен от миналото, който те завладява, когато застанеш пред водите на мътната река, не те плаши, не те смущава. Той идва просто като една забравена равносметка на годините и на изживяното. Той идва като някакъв повей на забравата, търсещ помирение, търсещ покой, опитващ се да намери мястото си в нашите объркани делници. В Гера всичко е толкова близо до нас, до тези, които помним онова време, че направо някак си от вътре нещо започва да те изгаря и неусетно виждаш как си се върнал в годините на Германската демократична република - ГДР.
Спомняш си за другарите и братята ти по съдба, за идеите за равенство, за нещо по добро. Тук оживяват спомените по германските рок групи „Карат”, „Пудис”, тв програмата с кабаретния балет „Шарено котле”, оживяват шлагерите на чешкия естраден изпълнител, пеещ на немски, Карел Гот, оживяват образите от филмите на ДЕФА, оживяват онези наивни и мили източногермански уестърни с легедарния Гойко Митич, оживяват Трабантът, Вартбургът, колелото ИФА. Оживява онази неподправена носталгия по младостта. По нашата младост. По времето, когато бяхме равноправно онеправдани, равноправно нямащи, равноправно борещи се за по-добро и по свободно бъдеще. Но и по времето, в което поне имахме лесно достъпни жилища, училища, свободни от дрога, четяхме повече книги и съществуваше що-годе някакъв ред в обществото.
Нашите братя от Източна Германия или както я наричаха тогава – ГДР, успяха! И Чехите, и словаците, и поляците, и унгарците успяха. Ние българите, отново останахме далеч, далеч зад тях. Както винаги!
Кризата обхванала Източна Европа не е подминала и Гера. Много от младите жители на града го напускат, за да си търсят късмета на запад. Марвин е около 30 годишен дизайнер от Гера, който работи в западната част на Германия. Признава ми, че с голямо желание би се върнал в родния си град, дори и за по-ниска заплата, но там просто работа за него няма.
Хората в Гера са много приветливи. По-весели са от немците, останали на запад. Те някакси са запазили онзи младежки ентусиязъм и радост от промените, който им помага по някакъв начин да преживеят трудностите на прехода, които изпитват в своето ежедневие. Те са и много мили към нас българите. Повечето от жителите на Гера, а и от Източна Германия, все още таят хубавите спомени от българското море, от курортите ни Албена и Слънчев бряг, помнят къмпингите, скътани зад златните дюни и смокиновите горички, разпилени по цялото ни южно Черноморие. Те още пазят онази неподправена романтика по нашето море, която, за съжаление, много от младото поколение българи не познават.
Един от източногерманците, запазили своята голяма любов към нас българите и нашата страна, е господин Ханзи Рьоте. Той години наред е ходил на почивка до България заедно с децата си и постоянно разказва за доброто приятелство, което имал с хората от България. Разказва как са си гостували и как заедно са обикаляли из прекрасната земя на България. Той не крие, че много би искал да види България отново, но заради напредналата си възраст ще му е доста трудно.
Неговият зет Рейнхард също с радост подчертава, че почти всяка година ходи на море в България и даже си спомня как навремето са пътували с техния трабант до нашето черноморие и как са спали 3-ма души в него. Е, все пак трабанът е бил комби!
Съдбата на фамилията на господин Рьоте е сякаш събирателна за Източна Германия. Неговото семейство е имало фирма за транспорт от около 200 години. Тази компания е надживяла Първата и Втората световни войни, надживяла е разделянето на Германия. По времето на социализма държавата я взима, но оставя семейство Рьоте да я управлява. Връщат им я след промените. Но при обединението на Германия и навлизането на еврото в обръщение, компанията не издържа и обявава фалит. „Много от хората, които ни бяха клиенти, заради смяната на марката с еврото не успяха да си върнат плащанията, които имаха към нас и ние трябваше да закрием нашата семейна компания”, обяснава г-н Рьоте.
И въпреки всичко, Източна Германия изглежда по-добре, по-подредена и по-чиста от България. Като я сравнява човек, няма как да не си помисли, че може би Източна Германия днес е това, което България ще бъде след 20-30 години в ЕС, ако разбира се, не ни изгонят от съюза. Кой знае?
В Гера имат любимо питие. Освен бирата, разбира се. И това е нашенската мастика от град Пещера – 47 градуса. „Шюн, шюн! (т.е. хубава, добра) мастика”, казват жителите на града. Те я пият с малки чашки и разреждат с ...бира.
И не ги боли главата на другия ден. Как ли става това, никой не може да каже.
Германска им работа!
