Картините на Юлия Станкова звучат като проповед, която връща българите към Бог
Мая Стоянова
Във времето на модернизма и чудесата на техниката една българка е посветила духовната си енергия да преоткрие чрез православната библейска живопис вечната тема за хората, Бог и вярата.
Творбите на художничката Юлия Станкова, представени наскоро в залите на Националния археологически музей в София, приличат на църковна проповед, в която думите са заменени с цветове и образи, изписани като икони върху дърво. В картините й оживяват сложният духовен свят на човека и многобройните му представи за Бог и божественото. Сюжетите в творбите са свързани с конкретни антични митове и библейски истории, разказани с четката и християнската символика. В тях прозира вечният стремеж да опознаеш себе си, да разберем смисъла на живота и смъртта. Образите обаче не остават скрити в самите събития, а задвижват мотора на желанието да бъдат споделени с други очи, да се превърнат в послание към търсещите “Пътя и Истината, и Живота”.
За да достигне до творческата си индивидуалност, Юлия Станкова извървява дълъг и сложен път. Призванието си на художник открива още като дете. Но огромното й желание да следва в Художествената академия не се увенчава с успех. Озовава се студентка в Минно-геоложкия институт, след което прави магистратура по индустриален дизайн в МЕИ.
Разочарованието от несбъднатата мечта да рисува не успява да сломи вътрешното усещане на Станкова да се занимава с изкуство. Сама тръгва по неведомите пътища, експериментира и открива тайните на живописта по свой начин.
Истинското вдъхновение за самобитната художничка идва, когато започва да учи богословие в Духовната академия в София.
“Богословието беше най-важното образование за мен. Даде ми възможност да запълня културния вакум в моето познание. Когато следваш в технически университет, голяма част от човешкото знание остава извън общата култура. И е невъзможно тези пропуски да бъдат наваксани само с индивидуално четене на книги. Без система, без преподаватели, които ми открехнаха завесата към голямото познание за историята и културата на човечеството и особено - за християнската култура, аз не бих могла да постигна в изкуството това, към което се стремях – да разбера човека, себе си, да получа отговор защо сме се родили, каква е нашата мисия на тази земя, какво е смъртта?”, признава Юлия Станкова.
Отказът от академичните уроци по рисуване, от законите и правилата в класическото изкуството откриват пред Юлия Станкова нови хоризонти, други пътища за експериментиране и развитието й като художник със автентичен почерк.
“Дълго време търсих личен стил и това не беше никак лесно, защото човек преминава през много и различни стадии. Следвах какви ли не школи, но тази, през която преминах изцяло и напълно отдадено е на Византийската живопис. От нея почерпих познания за основните принципи във византийското изкуство – обърнатата перспектива, експресивността и символизма на цветовете, символичното пресъздаване на човешката фигура и лице, теорията за светлината, която чрез исихазма прониква в начина на изобразяване. Минавайки през тази школа неусетно се отървах от академичните уроци, от много ненужен баласт и започнах да рисувам така, че да следвам свободно идеите си”, казва художничката.
Според нея византийската живописна традиция не е просто “иконопис”. В нея е заложен един необикновен синтез между културата на една цивилизация и балканската чувствителност. Те особено силно провокират въображението и фантазиите на търсещия. Но за да разчете до край философския смисъл на византийските иконописни традиции, Станкова се обръща към техния извор – Светото Писание. От Библията художничката започва да черпи идеи, образи и сюжети. В тях разчита общочовешки истини, докосва се до ценности, нравствени послания и естетически норми. Но преди да достигне до това пълно проникване в библейските текстове, художничката преминава и през философията на античността.
“Една от големите ми творчески страсти е свързана с античната митология. В разказите за Адам и Ева, Орфей и Евредика, Дедал и Икар, макар и безкрайно познати, аз открих провокацията за едни от моите най-първи образи и сюжети. На тях съм посветила творбите “Орфей и Евредика”, “Нарцис”, “Щитът на Персей”, “Едип и неговите родители”, “Икар и Дедал” и др. Но те не бяха просто опит да правя някаква илюстрация. Привличаше ме възможността да разчитам скритите послания от миналото, да пресъздавам своите собствени тълкувания, възприятия и усещания, изграждайки конкретни, изчистени и ясни образи”, обяснява творческите си търсения Юлия Станкова. Своите най-любими персонажи и сцени обаче тя открива в “Стария завет” и евангелските писания.
“Винаги много силно са ме вълнували идеята за сътворението на човека, описано в книга Битие, животът на Божията Майка и трагичната мисия на Йоан Кръстител, и особено чудесата на Христос. През тях се опитвам да изследвам отношенията между Бог и човек, в тях можем да намерим информация за нас самите, кои сме всъщност, защо сме се родили и какво се случва след смъртта. Така разбрах, че тук на земята ние сме единствените същества, които имат нужда от Бог”, смята художничката.
За себе си тя вече е направила и горчивата равносметка, че днес не всички българите се чувстват свързани с Бог, а много хора са загубили усещането, че има Всевишен, който ни съди по делата и са загърбили християнските ценности.
“Още след 1944 година у нас бяха наложени насилствено други, небогочовешки норми. Някакви случайни хора белязаха живота на няколко поколения българи с огромен духовен терор. Изведнъж се оказахме отвън духовността. И сега, макар и след двадесет години демокрация, много хора още не смеят да влязат в тази духовност, защото ги е страх. Имат предубеждения, считат се за омърсени или недостойни. След такива големи откъсвания от истинността на богочовешката връзка, хората имат нужда от духовен катарзис, от пълно пречистване”, анализира духовната болест на българина художничката.
Тя споделя, че това усещане е особено осезателно, когато гостува с произведенията си в чужбина. Там хора гледат на своя живот по друг начин и го демонстрират чрез отношението си към творбите й. “От контакта между творец и публика става ясно, че те търсят връзката между себе си и Бог, уповават се на религията и християнските ценности. Разбираш, че на тях не им е безразлично как ще приключи земният им път, какво ще знаят на прага на смъртта, какви просветления са имали дотогава. Напротив, те мислят в тази посока, защото искат да опознаят себе си. Именно в тази посока е концентриран основният културен интерес на хората в съвременния свят”, твърди българката, посветила се на библейската живопис.
Въпреки дълбоката духовна криза, която преживяваме днес, Юлия Станкова продължава да вярва, че нашият народ е дълбоко свързан с християнската вяра. В българина тя вижда един много надарен и чувствителен човек, на който му е писано голямо бъдеще, но му трябва време, за да загърби своето разхвърлено ежедневие, да се съвземем духовно и си върне вярата и ценностите, които са ни отнети.
“Аз мисля, че това завръщане вече се случва в България, защото човекът изначално е търсещо същество, той няма как да съществува без Бог. Днес у нас има много градивни процеси, които ни оздравяват и ни водят в правилната посока. Но това не може да стане като с вълшебна пръчка. Двайсет години преход не са достатъчно, за да се излекуваме от нашата бездуховност”, казва художничката.
