У нас никога не е имало автентична десница. Имаше антикомунистически сили. Нямаме традиционни, сериозни десни партии и преди 1944 г. Днес ни липсва истинско, европейско и национално отговорно лидерство. Защото за да бъдеш истински лидер, се искат кураж, визия и смелост, за да се възправиш срещу Системата, смята Иван Сотиров.
- Днес всички сме политолози, анализираме и пророкуваме на тема „Десети ноември и светлото бъдеще”. Какъв е вашият прочит на „славната” дата?
- За повечето хора разпадането на комунистическата система беше неминуемо. Комунизмът е противоестествен политически строй. Човешката история показва, че всички подобни режими рано или късно се разпадат.
В Източна Европа комунистическите кукловоди бяха решили да използват фалита на системата и да направят трансформация, при която да запазят икономическите лостове, да си направят „социалистически капитализъм”, при който всички позитиви да останат за тях, а всички негативи да бъдат прехвърлени на обществото.
За жалост, планът им се осъществи в по-голяма или в по-малка степен, но в България процесът протече особено уродливо. Той бе замислен не като истински преход, а като перестройка, която бе реализирана почти в пълен обем.
За 30 години след 1989 г. се оказа, че кадрите на БКП и на Държавна сигурност са незаменими и продължават във всички отрасли и институции да държат ключови позиции.
За мен замисълт е очевиден, независимо от различията и нюансите между двата клана на Лилов и на Луканов, защото бе публична тайна враждата между двата комунистически клана.
Въпреки идеологическите и икономическите им различия между тях съществуваше консенсус, че планираната трансформация не може да бъде осъществена чрез собствената им партия, където господстваше тежък комунистически консерватизъм.
И двамата съзнаваха, че преименуваната БСП няма как да бъде генератор на промени и затова им трябваше удобна, послушна, контролирана опозиция, която да извърши перестройката.
Не случайно в СДС от самото начало на ръководни постове бяха поставени хора от комунистическата партия и от тайните служби на режима. Покойният д-р Желев не криеше, че е марксист. Марксисти си бяха Петко Симеонов, Вагенщайн, Сендов и кой ли не от учредителите на СДС.
- Но в един момент улицата и сините активисти по места загърбиха сценария.
- Онова, което не бяха калкулирали, беше, че СДС възникна като широка коалиция от разнородни партии и граждани, а не като централизирана структура, както бяха искали бащите-основатели.
След дворцовия преврат от 10 ноември се отключиха цялата потискана гражданска енергия и съпротивителна сила на хората, която нямаше как да бъде управлявана. Голяма част дори от привържениците на БСП не приемаха онова, което се замисля зад каменните стени на посткомунистическата власт.
Невярна се оказа и тезата, че у нас, видите ли, не е имало съпротива срещу тоталитарния болшевишки режим, а българите кротко са подложили врата си под ятагана на съветските агенти и шумкарските главорези. Излязоха доста документи, които категорично доказаха, че у нас е имало далеч по-ранна и по-мощна съпротива срещу болшевишкото нашествие, срещу колективизацията и другите комунистически престъпления. Да не забравяме размаха и стоицизма на горяните. Но тези героични прояви на значителна част от народа ни са затиснати под огромни каменни късове на пропаганда и репресии.
Днешната носталгична пропаганда внушава, че преди 1989 г. хората са живяли в някаква симфония с управляващите. Имало е само незначителна, маргинална прослойка от лица, които нещо са били против.
Всеки, който е преживял дори скромна част от онзи период, си спомня, че сериозно мнозинство от българите беше в позицията на пасивна съпротива, на мълчаливо отричане на болшевишкия строй.
Това се видя. Милиони хора излязоха по улиците, след като падна режимът. В СДС чрез партии и граждански сдружения всички активни, мислещи граждани се включиха в порива към промяна, в опита България да се превърне в европейска, демократична държава с пазарна икономика и върховенство на закона.
- Къде и как се оттече тази мощна вълна от гражданска енергия?
- През 1991-1992 г. тази вълна започна да пробива. Първоначално монтираните казионни и ченгесарски конструкции се почувстваха в безтегловност, подозирани и изпразнени от съдържание. Мощната гражданска вълна ги изтласка на заден план.
За тях най-големият страх бе да не се появят радикални антикомунисти, да не бъде приета и осъществена лустрация, да не понесат юридическа отговорност палачите и стратезите на комунистическия режим.
Страх ги бе дори от д-р Дертлиев, който никога не е крил левичарските си убеждения. В разговори с мен докторът си спомняше, че в ранното си минало е бил крайно ляв по политически възгледи. Той дори критикуваше Германската социалдемократическа партия, че била „отстъпила от позициите” и т. н.
Бояха се дори от него, защото бе лежал по затворите и би могъл да поиска справедливост и да приложи огромния си политически и житейски опит, за да бъде подредена българската държава поне като западните и скандинавските страни, където управляваше социлдемокрацията.
Желев нямаше параметрите на Дертлиев. Заложиха на него, защото бе удобен и предсказуем. Например, кукловодите на прехода не оцениха добре нещата и с Филип Димитров. Смятаха го за слаб, интелектуално мек човек, представител на една от малките партии в СДС, който не е обременен с личен или семеен реваншизъм и няма да излезе от сценария.
И тогава е имало ченгета в СДС, но на ключови позиции в първия и особено във втория ешалон на Съюза вече бяха заели позиции компетентни, честни хора и автентични антикомунисти. Филип Димитров се оказа базово почтен човек, който отказа да бъде кукла в миманса на перестроечния сценарий.
Когато разбраха кой е Филип и какво се захвана да върши, се втурнаха с целия си властови и агентурен апарат да го свалят. Предадоха го и ДПС, разни „сини мравки” и пр. дребна хамсия на прехода.
- Вторият поход към демокрация, оглавен от ОДС, се оказа по-успешен, но и зареден с повече вътрешни противоречия. Защо и тогава не завършихме прехода към европейски хоризонти?
- Нека да напомня, че до 1997 г. комунистическата олигархия бе натрупала огромен финансов ресурс, вследствие на ограбването на банките и на спестяванията на населението и когато ние дойдохме на власт с правителството на ОДС, в хода на приватизацията те успяха да изкупят икономическите активи на държавата.
Тогава отстъпленията и резултатите от задкулисните договорки с БСП лъснаха още с първия акт на Народното събрание през 1997 г. Парламентът прие т. нар. Декларация за национално съгласие, мантрата на всички комунистически перестройчици от началото на „прехода” до днес. Истинският смисъл на декларацията беше: „Нека да се прегърнем като българи и като демократи. Досега било, каквото било. Виновни няма, хайде заедно да вървим напред!”
Още от Кръглата маса слушахме дитирамби за т. нар. национално съгласие. Как да седне вълкът с овцата и заедно да хапнат и да пийнат. Основополагащ принцип за комунистите беше да не им се търси отговорност за престъпленията, за грабежа, за откраднатото историческо време, през което страната ни блуждаеше в сибирските степи, встрани и назад от европейската цивилизация.
За жалост, постигнаха целта си и затова днес у повечето от нас пари усещането за несправедливост. Това усещане за несправедливост се използва доста умело от врагомете на демокрация в опитите им да дискредитират самата демокрация и дори опитите да бъде постигната тя в някаква степен.
Наричат сегашния олигархичен модел, който успяха да ни наложат, демокрация, пазарна икономика и правова държава. Тоест, „Искахте капитализъм – ето ви го в най-чист, класически вид”.
Разбирате, че това не е нито демокрация, нито капитализъм, а класически посткомунистически олигархичен модел. И когато хората сравняват днешния режим с времето преди падането на Живков, си казват: „Тогава, в онзи несправедлив строй, поне имаше някаква уравниловка. Бяхме еднакво бедни и безправни”.
Сега същата червена номенклатура или потомците й ни управляват, но при по-голямо социално и имуществено разслоение. Повечето българи изпитват не толкова носталгия по социализма, а разочарование от днешната действителност, която носи огорчение и отчаяние на милиони хора, излъгани в най-светлите си надежди.
- И сега накъде?
- Още преди 2 400 години древногръцкият философ Тукидид е забелязъл, че хората, измъчени от хаоса и безвластието, в един момент започват да мечтаят за някаква „малка диктатура”.
Изтормозени и ограбени от „прехода”, българите също желаят силна, но и справедлива ръка на закона. Някакъв ред, не хаос. Професионалните носталгици използват умората и огорчението от прехода, за да ни пробутват „руския свят” на Путин, да възхваляват ресталинизацията на Русия, да ни зоват към „светлото” минало на евразийския болшевизъм.
Защото политиката е и емоциовална дейност. Всички големи политически или религиозни водачи са управлявали емоцииите на големи човешки маси. Най-страшните диктатори са били истински магьосници, увличащи милионни тълпи.
Днес у нас мнозина чакат добрия магьосник да ги омае, да им разкаже приказка с хубав край, да им осигури хляб и малко повече салам. Но Борисов не е от този тип диктатори. Той е обикновен популист, но не и диктатор.
Нека да сме честни: у нас никога не е имало автентична десница. Имаше антикомунистически сили. Нямаме традиционни, сериозни десни партии и преди 1944 г.
Днес ни липсва истинско, европейско и национално отговорно лидерство. Защото за да бъдеш истински лидер, се искат кураж, визия и смелост, за да се възправиш срещу Системата.
Интервюто взе Васил Данов
