Доцент д-р Даниел Вачков завършва история в СУ „Св. Климент Охридски” и специализира в Европейския университетски център в Нанси, Франция. Автор е на книги, студии, статии и рецензии. В момента е директор на Института за исторически изследвания при БАН.
- Вашата книга „Аварии и катастрофи, хроника на социалистическото индустриализация” е подробен и убедителен анализ на цяла епоха, за която се оказва, че знаем недостатъчно. Какво бихте искали да кажете на хората, които превърнаха незнанието си в носталгия и идейни доспехи?
- През последните години, както това се случи и в другите бивши социалистически страни, и в България историческата наука извърши множество сериозни и задълбочени изследвания върху близкото минало на българското общество, обхващащо периода от Втората световна война до 1989 г.
Това стана възможно благодарение на широкото отваряне на архивите на държавата и осигуреният лесен достъп на учените до тях. В края на миналия и в началото на сегашния век се извърши онова, което ние, историците, наричаме „архивната революция“.
Откриха се документи, които доскоро бяха обявени за строга държавна тайна и са били известни на твърде тесен кръг от управляващите в комунистическата държава.
Тези документални източници разкриха съвсем различна от представяната от официална пропаганда картина на общественото, икономическото и културното развитие на България в периода на комунистическото управление.
Всъщност от тях ясно се виждат дълбоки и хронично проявяващи се проблеми в стопанството, държавните финанси, социалните отношения, неспиращите прояви на репресия над различни категории и общности от българското население и множество други крайно негативни за всяко общество явления.
Наистина, носталгичният разказ в голяма степен е възможен имено заради силното непознаване на реалното състояние на обществените процеси. Много от твърденията, върху които той се основава, като например ниско равнище на престъпността, висока степен на сигурност и на социална защита, изобщо не се потвърждават в документалните изследвания.
Достатъчно е дадем за пример само факта, че през 60-те, 70-те и 80-те на XX век убийствата варират между 230 и 260 случая на година, която е два пъти и половина повече отколкото днес.
Същото се отнася и за една друга статистика, която е строго прикривана през онези години от обществото – тази за тежките трудови злополуки. От нея се вижда, че броят на загиналите от трудови инциденти и аварии през 70-те и 80-те години средногодишно се движи между 500 и 570 души.
В повечето случаи тези смъртни злополуки са предизвикани от грубо нарушаване на разпоредбите на социалното законодателство и условията на безопасност на труда, което на практика доказва доста ниска степен на социална и трудова защита.
Проблемът при носталгично настроените хора е, че най-често те категорично не желаят да чуят историческите факти, а адекватното представяне на комунистическото минало се определя от тях с възмутителен тон като „пренаписване на историята“.
Ето защо общественият дълг на историци, политолози, социолози, журналисти е убедително да излагат достоверните факти и по този начин да показват несъстоятелността на носталгичното говорене.
- Социализмът катастрофира и в другите страни от бившия лагер. Защо броят на съществата, изпитващи умиление по времето на Живков, все още е толкова голям?
- Една от основните причини за рухването на комунистическия режим във всички европейски страни, в това число и в България, беше невъзможността на административно-плановата икономика да решава стопанските и социалните проблеми на тези държави. Нейната неконкурентноспособност непрекъснато задълбочава с времето общото изоставане на страните от Източния блок.
Вярно е, че в края на своето съществуване въпреки острите финансови проблеми, изразяващи се в лавинообразно увеличаване на външния дълг, комунистическото управление се опитваше да запази що годе приемливо равнище на живот, което в дадените условия, заедно с постоянното отлагане на крайно необходимите, но болезнени реформи, още повече задълбочаваше кризисните процеси.
В крайна сметка те се проявиха със цялата си сила непосредствено в месеците след падането на режима и станаха известни като „Лукановата зима“ и мораториума върху външния дълг, обявен през март 1990 г.
Доста ловко определени среди успяха да прехвърлят острите проблеми на социалистическата икономика към следващия период и да ги препишат като проблеми на демокрацията. Така се създаде усещането сред част от населението, че докато Т. Живков е бил на власт, се е подържало някакво стабилно положение и вече след неговото падане е рухнала една добре функционираща икономика в резултат на злонамерените действия на външни и вътрешни врагове на България.
По този начин бе сътворен един мит, който няма нищо общо с действителното финансово и стопанско положение на страната в този момент.
- Икономическият растеж на България не е впечатляващ, но вече е направено немалко. Колко и какво още трябва да стане, за да забравим „скелетите” в гардероба? Може би да се измъкнем от последното място в ЕС?
- Много често, да не кажа винаги, носталгичният разказ черпи вдъхновение от актуалните проблеми на едно общество в преход. Той постоянно се обляга на някакви недостоверни, но звучащи убедително за определени обществени групи и отделни хора сравнения с миналото, чрез които се опитва да докаже неговото превъзходство спрямо настоящето.
Трябва да признаем, че в условията на икономическа криза, каквито бяха годините 1990-1997-а и 2009-2015-а, носталгията имаше подходяща почва за разпространение. През последните 3-4 години обаче сме свидетели на видим стопански подем. Статистическите данни показват положителни макроикономически данни, които България никога не е имала в най-новата си история.
Равнищата на безработица също са безпрецедентно ниски за целия период след 1990 г. Всички тези окуражаващи резултати до голяма степен се дължат на членството на България в Европейския съюз и установената след 1997 г. строга финансова дисциплина.
Независимо от тези положителни процеси, носталгичният разказ в обществото продължава да се развива. Това доказва, че в своите основания той е ирационален и се изявява по-скоро като вяра, а не като обективен анализ.
За определени нейни носители носталгията по комунистическото минало се явява и като своеобразно оправдание за дадени житейски и професионални неуспехи.
Разбира се, трябва да признаем, че носталгията се подхранва и от проявяващото се социално неравенство, което създава чувството, че не всички в еднаква степен се облагодетелстват от благоприятната стопанска конюнктура. Това в някакъв смисъл може частично да се преодолее чрез по-активна подкрепа на държавата по отношение на най-слабите обществени слоеве.
Но същевременно трябва да се разяснява в обществото, че в една среда, където хората могат свободно да осъществяват своите инициативност, трудолюбие и всякакви лични качества и върху тях не се упражняват ограничения, в такава среда е невъзможно да съществува абсолютно социално равенство. То е невъзможно дори за свръхконтролирани, тоталитарни общества.
Още един проблем, който носталгичният разказ не желае да признае: съществуването на множеството привилегии в комунистическото общество, които дори в силно несвободната среда създаваха съществено обществено неравенство.
Моето мнение е, че независимо какви икономически успехи постига и ще постига България, винаги ще има част от обществото, която ще бъде носталгично настроена.
Важното е нейните размери все повече да се смаляват и аргументите й да се обезсилват. И трябва да полагаме сериозни усилия младото поколение да възприема ценностите на гражданското общество, които са антитеза на комунизма.
Интервюто взе Васил Данов
