Бих поискала от дядо Коледа за България разумни хора, които да се вглеждат във вътрешните си светове повече, отколкото в телата си и портфейлите си. Бих поискала едно езеро с гладка повърхност, в което да можем спокойно да се огледаме и един кораб, който да не се клати непрекъснато. Хората да чуват повече думи, които да могат да лекуват и тези думи да са истини.
Стига толкова лъжи, че всичко е прекрасно и розово, искам да прозрем истината, че ние сме един народ, който страда от духовната бедност, който няма водачи и воля за по-добър и смислен живот. Само чрез осъзнаването на този факт ще можем да тръгнем да се изправяме и да вървим нагоре.
Мисля, че се пропукваме именно в разделението си, а то се случва поради това, че богатият не може да изпита нищетата на бедния, здравият не може да изпита болката на болния. Зная много добре какво говоря, защото съм изпитала тези думи в живота си. Само човешките изпитания могат да обърнат споменатите роли и за съжаление изграждането винаги започва от катастрофата. Тя трябва да се преживее. Иначе няма как да се научим на любов.
Това казва за Фрог поетесата и езиковед в Института за български език на БАН Магдалена Абаджиева
- Г-жо Абаджиева, стават ли чудеса на Коледа?
- Чудеса стават всеки миг, но въпросът е дали можем да ги видим. Човекът трябва да работи върху изострянето на сетивата си, върху фокуса на очите си, за да може да забелязва отвъдното, което стои зад света, който ни заобикаля. Преди време, разхождайки се в парка през есента, видях на алеята едно сгърчено и изгубило цветовете си листо, което стоеше изправено на ръбчетата на едната си страна. Беше удивително, все едно стоеше на крака, за да ме посрещне и да тръгне заедно с мен по алеята. Ето това е чудото - да го видиш и да се опреш на него все едно държиш ръката на любимия човек. А чудото на Коледа е, че вече 2000 години говорим за това.
- Как се чувства една млада поетеса, един млад научен работник в България?
- Говорейки за поезията, в България се чувствам близо до нея. Тя е като човек, който живее тук и на когото мога да се обадя, за да излезем и да се видим, да се разходим заедно. Била съм и в други държави , имало е случаи, в които съм отсъствала и за повече време. Но ми е било трудно де се сближа с дърветата, сградите, улиците, които са ме заобикаляли. Усещала съм, че те знаят други думи, че говорят друг език. Така се е случвало, че най-много ме е докосвало това, което съм срещала в родината си. Тук е любовта ми и аз не мога да пиша далеч от нея. Ако трябва да кажа как се чувствам като научен работник, ще отговаря по същия начин.
Аз съм езиковед, който се занимава с историята на българския език и е най-логично да работя в България. Тук имаме още толкова ръкописи, които чакат да бъдат проучени и аз се чувствам на мястото си, имам среда, в която мога да се развивам и съм благодарна. Разбира се, използвам всяка една възможност да пътувам, за да събирам нови данни и информация във връзка с проучванията си. Но не мога да скрия, че виждам и проблемите, пред които сме изправени. Работата в научните среди днес като че ли не е вече такава ценност. Хората искат да правят бизнес и да забогатяват бързо. За да станеш добър учен, се изисква доста години да трупаш знания и да четеш. А хората днес бързат и искат веднага да видят успеха си.
- Какво е за вас Коледа - кандилото на баба и виното на дядо или панаира на моловете?
- Спомням си последната Коледа с моята баба. Тя вече беше много възрастна и не можеше да омеси питата, която правехме заедно всяка година. Усещах тогава как ръцете ми изтръпваха от усилието да повторя всички нейни движения, които съм гледала и които съм се мъчила да запомня. Освен от това, ръцете ми изтръпваха и заради тежестта на мисълта, че вече няма да има от кого да гледам и е дошъл моят ред да уча децата си как да месят питка за Бъдни вечер. Струваше ми се, че тестото не се извива лесно, че пръстите ми не успяват да го завъртят правилно, че брашното не се посипва така естествено като сняг, когато загребвах от него. Баба седеше близо до печката и се свиваше в елечето си, а на мен сърцето ми се свиваше, че ръцете ù стояха отпуснати на скута. Това е за мен Коледа – сняг върху кухненската маса и една луна, която се закръгля и изгрява, за да си вземе паричка от ръцете на баба.
- Какво би казал дядо Коледа за превода на романа на Иван Вазов на български?
- Дядо Коледа сигурно би казал, че това е добра идея за подарък за тези, които не обичат литературата и искат да ù се подиграят. Макар че не вярвам Дядо Коледа да поощри такава постъпка.
Сега сериозно – така нареченият превод на „Под игото” аз по-скоро бих определила като недоразумение. Много хора се изказаха по този въпрос, не знам колко от тях са видели прословутата книга, но аз я видях и я разгърнах. Това не е „превод”, тъй като текстът на „Под игото” си е запазен в оригинал, само че е буквално насечен от пояснения, които са сложени в скоби вътре в текста и пречат на неговото възприемане. Наистина, част от тези пояснения според мен не са добре обмислени и най-важното е, че мястото им не е там – трябва да бъдат изведени отзад или като бележки под линия. Да смесиш текста на „Под игото” с друг текст, макар и той пояснителен, е все едно да поискаш в известната картина на Владимир Димитров – Майстора „Момиче с ябълки и гергини” да бъдат изрязани част от нарисуваните ябълки и да бъдат заменени с истински, за да бъде ясно на гледащия, че това са точно такива плодове, а не някакви други. Романът на Вазов „Под игото” е произведение на изкуството и ние трябва да уважаваме и съхраняваме неговия автентичен вид и да се стремим да го изучаваме истински, в дълбочина, а не да го опростяваме и видоизменяме.
- Имаме ли български стихове, които да са толкова хубави, както тези в "Тиха нощ, свята нощ"? Да се доближават до тяхната магия?
- Важно е да се каже, че стиховете на „Тиха нощ, свята нощ” са текст на една религиозна по своя характер песен, композирана още в далечната 1818 г. Това е свързано с културната обстановка тогава в Западна Европа, където писането на църковни творби е било съвсем естествена част от творчеството на повечето композитори. Магията на „Тиха нощ, свята нощ” идва от това, че те са част от един ритуал, който и ние можем да усетим, макар че той е чужд на нашата традиция. Бих казала, че по-хубавите стихове са винаги тези, които ни въздействат на нас.
Мярката за хубаво трябва да бъде това, което ни пробожда в сърцето тогава, когато слушаме, когато четем. Ние имаме прекрасни народни песни, свързани с Рождество Христово, но притеснението ми тук е, че ритуалът днес ни е чужд. Като слушаме тези думи, ние сме отчуждени от тях, те не ни въздействат вече. Повече се трогваме от американските коледни мелодии, които в тези дни звучат отвсякъде, дори от тротоарите пред магазините. И това е заради културното завладяване, което ние насърчаваме да се случи.
- Кои български поети и писатели са написали най-хубавите стихове и разкази за Рождество Христово и Нова година?
- Мисля си, че не е нужно в един разказ или стихотворение да бъде спомената думата Коледа, за да бъдат тези творби рождественски по съдържание и по дух. Коледно е всяко едно произведение, което ни носи вярата, че спасението съществува и че ние можем духовно да го постигнем. Какво е това спасение? Това е вечният живот на душата, победата над смъртта. Когато чета хубава книга, аз губя усещането си за тяло и се свързвам чрез книгата с друго време, където съществувам под друга форма.
Така се чувствам, когато чета стиховете на Асен Разцветников, Елисавета Багряна, Найден Вълчев, Валентина Радинска, Николай Милчев, Гълъб Ковачев, разказите на Йордан Йовков и Емилиян Станев. Днес, в комерсиалния свят, в който живеем, започнаха да се пишат много тематични книги. Преди коледните и новогодишните празници всяка година излизат нови издания, изрисувани с камбанки и гирлянди по кориците. Тематичното писане и издаване на книги нарушава естествения ход на литературната история. Тя не следва своя вътрешен пулс на развитие, а се води по пазарните прогнози за най-големи продажби по празниците.
- Кой е най-ценният подарък за Коледа? Сякаш хората вече не си подаряват книги?
- Най-ценният подарък за Коледа е да бъдеш с хората, които са ти близки по дух и по сърце. Има традиция на Бъдни вечер бъдникът да гори до сутринта. В това има смисъл само ако стоиш до бъдника с някого, когото обичаш, с когото можеш да разговаряш. Спомням си как моите родители всяка вечер сядаха на стъпалата пред къщата на село. Гледах как денят помръква, как очертанията на телата им се сливаха с тъмнината и изчезваха и само огънчето от цигарата на татко даваше знак, че той е все още там, до майка ми и двамата за нещо си говорят. Това е най-ценният коледен подарък – не е задължително близкият ти по дух човек да бъде твой роднина, но е прекрасно да го срещнеш и да бъдеш до него.
Иначе за книгите – да, много е хубаво да получиш книга за Коледа, но красива книга и трудна книга. Хубавата книга не трябва да бъде лесна за четене, тя трябва да е усилие за този, който я чете, защото винаги добрият писател слага висока естетическа и художествена мярка, до която читателят трябва да се научи да достига.
- Какво бихте написали на дядо Коледа за изминалата 2019 г. Какво бихте му поискали за България?
- Бих му написала, че все повече се губим в индустрията и обвързваме живота си с това, което можем да купим или да притежаваме. Заради това и бих му поискала за България разумни хора, които да се вглеждат във вътрешните си светове повече, отколкото в телата си и портфейлите си. Бих поискала едно езеро с гладка повърхност, в което да можем спокойно да се огледаме и един кораб, който да не се клати непрекъснато. Хората да чуват повече думи, които да могат да лекуват и тези думи да са истини. Стига толкова лъжи, че всичко е прекрасно и розово, искам да прозрем истината, че ние сме един народ, който страда от духовната бедност, който няма водачи и воля за по-добър и смислен живот. Само чрез осъзнаването на този факт ще можем да тръгнем да се изправяме и да вървим нагоре.
За повечето хора постигането на живота е да имат апартамент, автомобил и деца. Постигайки това, те искат да имат по-голям апартамент, по-нова кола и децата им да учат в частни училища, ако може в чужбина. Аз искам да видя културно израстване тук, в България, а не го виждам. Но за това са нужни много повече усилия от това да си купиш апартамент ново строителство.
- Волю или неволю на Коледа почитаме любовта, свещеният закон по който живее и Христос. Любовта ли трябва да е вътрешният храм на нашето общество? Къде се пропукваме?
- В Библията е казано да обичаме ближния си. Но за мен тази поръка е голямо изпитание, защото се страхувам, че не мога да я постигна. Как да обичам тези, от които зависи това дали децата ми дишат чист въздух, а те нехаят и дори правят така, че замърсяването в градовете и селата ни да се увеличава, като внасят боклук от други страни и го изгарят?
Да обичам ближния си, но какво значи ближен? Има хора, към които изпитвам понякога гняв и не мога да се помиря с тях. Мисля, че се пропукваме именно в разделението си, а то се случва поради това, че богатият не може да изпита нищетата на бедния, здравият не може да изпита болката на болния. Зная много добре какво говоря, защото съм изпитала тези думи в живота си. Само човешките изпитания могат да обърнат споменатите роли и за съжаление изграждането винаги започва от катастрофата. Тя трябва да се преживее. Иначе няма как да се научим на любов.
- Казват, че Рождество Христово е духовният празник, а Коледа - материалният празник. Поводът е Рождество Христово, а празнуваме материалната Коледа. Вие как мислите?
- Ние всеки ден празнуваме материалната Коледа. Само че точно за празника прекаляваме с трупането, с яденето и пиенето, с танците и банкетите и на това му казваме коледен дух. И като добавим показността, става страшно. Във Facebook виждам непрекъснато семейни коледни снимки, клипчета от коледни концерти и много суета и показност. Хората искат да ги видят, че празнуват. И това вторачване в децата, в техните коледни томболи и тържества е прекалено. Научете децата си на една молитва, но не ги снимайте и не ги показвайте във Facebook. Не е важно да ги чуе и види мрежата, важното е да ги чуе Бог.
- Как, според вас, се справят българските политици с християнските рецепти? Вашето мнение за благотворителността само по Коледа и Нова година?
- Трудно ми е да намеря близост между християнството и политиците. Не знам доколко с чисто сърце организират своята благотворителна дейност по празниците, по-скоро го правят заради личния PR и реклама. Защото грижата не може да бъде само в определени дни, тя трябва да е постоянна. Казано е: „А когато ти правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната”. Това означава да се опитваме да загърбваме себе си, когато даряваме. Както и когато правим някакво добро. Защо е нужно да се знае, че точно ние нещо сме извършили, какъв е този култ непременно да се чува името ни, да искаме да бъдем известни? Това е суета, а суетата не ни води към добро.
- Подарете едно ваше стихотворение за празниците на читателите на Фрог нюз?
КЪЩА
Познавах света като една
къща на високото.
Като градина, до която стигаха пет стъпала
и още пет облака.
Познавах света като баба си,
която обичах да прегърна.
Баба беше красива и нейната бяла коса
ми светеше в тъмното.
Познавах света като игра,
която играех на двора.
Ябълката беше моята оздравяла сестра,
на която говорех.
Познавах света като една
единствена къща.
Сега ми трябват пет облака и пет стъпала,
които си спомнят пътя.
Магдалена Абаджиева
Магдалена Абаджиева е родена през 1978 г. в Русе. Завършва „Българска филология” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 2017 г. защитава докторска дисертация в Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин” (БАН) и в момента е главен асистент в същата институция. Има издадени две книги с поезия – „Между две секунди” (2015) и „Пощальонът на дъжда” (2016).
Интервю на Красен Бучков
