Мехмет Али Агджа отново е медийна звезда. На път е да стане и милионер. За 30 години, докато лежа по затворите за атентата срещу папа Йоан Павел ІІ, той надрънка толкова глупости, че отдавна трябваше да е обявен за лъжеца на ХХ век (Ленин, Сталин и Хитлер са в друга категория).
Версиите му бяха разобличавани от магистрати, следователи и журналисти, но това въобще не го смути. Агджа просто се почувства значим и продължи да привлича медиите и вниманието върху себе си като магнит. Просто едно дръзко, нахално и арогантно копеле успя да осребри съдбата си на наемник и терорист. Мнозина знаят името му, но не знаят с какво точно е свързано. Там нещо около папата... Един етикет, една рекламна кампания.
Светът днес не се интересува от предишните му престъпления: убийство на известен турски журналист и грабежи, които са особено тежки и брутални. Част от тях са извършени по политически причини и вдъхновени от ислямския фундаментализъм, който днес е заплаха №1 за света. "Симите вълци" пък имат депутати в турския парламент и вече не са онова страшилище, което бяха. Или поне козината им се промени... Америка, която само преди две седмица трепереше, че отново е на мушката на тероризма и само по чудо бяха спасени десетки пътници в самолет, сега е готова да брои милиони на Агджа за поредната му порция измишльотини. Няма значение дали са абсурдни или лукаво замислени. Важното е да има шоу, да се вдига рейтинга, да се печели. Замисля ли се някой, дали това не е знак, че подобно поведение носи големи ползи? Че да убиваш, дори жертвата да е Светия отец, не е лош бизнес?
Доказателството, че е точно така, е контрагероят Сергей Антонов. Невинен, но изоставен. Изоставен от държавата, чийто служител е бил години наред, от властта, която се сменяше и нехаеше за съдбата му, от колеги, приятели и близки. Умря самотен, тъжен, непотребен, изолиран, неудобен... Един несретник, попаднал на неподходящото място в неподходящия момент.
Каквато ни е държавата, такъв бе и Сергей Антонов. Потребни сме като жертва, като повод за уреждане на сметки между по-големите играчи. Нима не ни го демонстрират постоянно и Русия, и САЩ, и ЕС? Да вземем процеса срещу медсестрите ни в Либия. Кадафи си изигра картите перфектно. Хем му дадоха милиони, хем пред народа си се утвърди като голям държавник, хем Запада отвори вратите си за него. За нас – нищо. Битият – бит...
Не е ли и Румяна Желева „агнето”, което да пада курбан за уреждане на отношенията между десни, леви, зелени и либерали в европарламента?
И какво се получава? Ако един млад човек трябва да избира, по кой път да поеме в живота, накъде да погледне? Към светлините на прожекторите, известността и парите или към почтеността, мизерията и обречеността да бъдеш глупак и аутсайдер цял живот. Това е съдбовен избор, на който българската действителност дава лош отговор.
Кой път да изберат неукрепналият юноша и крехката девойка? На славата и парите, спечелени с риск и по съмнителен начин или на Сергей Антонов? По ръба на закона и богат или почтен и беден. Център на внимание заради скандали в дискотеки и клубове, заради плеймейтки и футболисти или депресиран студент без пукната пара и переспектива, работник по строежите, не получавал заплата няколко месеца. Не подценявайте този въпрос. Защото бедността е по-страшна от всеки затвор, тя е несвобода и в крайна сметка със сигурност докарва нещата до престъпление. Поговорете с децата си и ще разберете накъде сме се запътили.
А би могло да е по-различно. Например, да поканим Агджа в България. Да му предложим гражданство и безплатно жилище. Та нали заради този "сив вълк" близо трийсет години се говори за нас в целия свят. Да превърнем Агджа в реклама. Камери от цял свят ще дойдат да отразяват невероятния обрат на нещата. Първенците ни ще дават интервюта за най-големите световни медии, ще станат звезди, този път и зад граница. Туризмът ни ще спечели със сигурност. Интересът е гарартиран. Водим чужди туристи в хотелските стаи, където са спали Агджа и приятелите му, настанени от офицери от Държавна сигурност. Мнозина ще платят луди пари за да спят поне една нощ в леглата на терористите. Покрай Агджа да реновираме и легендите за Карлос Чакала, друг световен терорист. Снимки, разкази на ветерани от службите, гозбите, които са обичали да похапват, стрелба с любимото оръжие на терористите в някое от частните стрелбища и т.н. Златна идея ви казвам. Досегашното наше мрън, мрън около атентата не ни дава нищо друго, освен че всички ни мислят за гузни. Позицията ни трябва да е ясна и печеливша: няма какво да крием, елате и вижте. Но си платете. Ето ви тоталитарни казарми, ето ви застави, където се е стреляло по гедееровски, полски и чехословашки бегълци, ето ви любимата наденичка на Карлос Чакала, това пък е ресторанта, където е обичал да пие и се весели с млади другарки резидентът на КГБ и т.н. Да покажем и къде и как е живял Сергей Антонов. И ако има от какво да се срамуваме, да го изречем веднъж завинаги. Защото уж викахме, че е невинен, а в същото време държавата странеше от него, сякаш е болен от заразна болест...
Миналото си е минало, ще го помним, това е ясно. Но по-важно е какво правим сега. Да се поотърсим от комплексите си и да извадим скелетите от гардероба. Нека дойде Агджа и тук да разтяга локумите си за „българската следа”. Едно е в Анкара, а съвсем друго в София. Пък ако откаже, ще питаме защо, макар, че и без това ще е ясно. Светът обаче ще погледне на нас с други очи. Стига сме се натискали в ъгъла като сополиви хлапета, да ни подритва кой откъдето мине. Искате сензации – ето ви сензация. Да покажеш миналото си, да говориш открито за неща, които са смущавали до скоро мнозина, означава че си надживял предразсъдъците и комплексите си. Да излезем от калъпа на безславните истории, в които са ни вкарвали десетилетия наред. Защото иначе ще си останем един калъп за налъми, а матрици ще виждаме само в съня си...
Севт ІІІ,
Тракийски цар
P.S. Знам, че тази работа с Агджа няма да стане, защото е нужно въображение. Но трябва да се опитва. Ето аз опитвам вече 3000 години да покажа, че не сме по-лоши от гърци, римляни, сарацини и прочие смотаняци. Трудно е, защото те заложиха на рекламата, а аз на дебели учебници и иманяри. Но не се отказвам. Защото ако се откажа, все едно да призная, че от семката ми са се пръкнали само чукундури и налъми. Обидно е някак.
