“Дори днес, в уж модерна и европейска България, било за да не нарушаваме личния си рахатлък или от страх, било за да не навредим на близките си или поради някакви идеологически обременености, лесно делегираме на държавата, на самозвания ни политически елит или на новите ни велики братя да отговарят за свободата ни, да се грижат за правата ни” - проф. д-р Пламен Митев. Историкът застава пред FrogNews в едно малко по-различно интервю по повод 3 март - разговор за миналото, но в контекста на съвременна България.
Отбелязваме 142 години свобода. Успяха ли за това време българите да осъзнаят същината на това да си свободен?
Трудно е да се отговори еднозначно на Вашия въпрос, защото всяко обобщение би прозвучало недостатъчно добре аргументирано. Следосвобожденската ни история е богата на примери, доказващи, че нашите деди са оценявали смисъла и цената на своята свобода и затова са били готови да я бранят, да загиват за нея – не само по бойните полета на балканските и световните войни, но и в мирно време, когато под различна форма са се противопоставяли открито на разни недемократични политически режими или на посегателствата на техните права и свободи от страна на самозабравили се и алчни за власт управници.
През същите тези 142 години ще открием обаче и множество примери за неразбирането на същността на свободата, за неспособността, а в определени ситуации и за нежеланието да отстояваш изстраданата от предците ни свобода.
Дори и днес, в уж модерна и европейска България, било за да не нарушаваме личния си рахатлък или от страх, било за да не навредим на близките си или поради някакви идеологически обременености, лесно делегираме на държавата, на самозвания ни политически елит или на новите ни велики братя да отговарят за свободата ни, да се грижат за правата ни. Подобно, характерологично за нашенската народопсихология, поведение често се обяснява с петвековното агарянско иго, когато наистина всичко в живота на поколения българи се е свеждало до оцеляването.
Но можем ли непрекъснато да се оправдаваме с миналото и с игото?
Кой важен исторически факт от периода преди Освобождението често пропускаме да си спомним?
Много събития и личности от предосвобожденската ни история са недооценени или тънат в забрава.
Още през първите години на Княжеството се налага един героично-романтичен разказ за българския ХIХ век, в който акцентите се поставят върху най-ярките събития от епохата на Българското възраждане (предимно бунтовете и въстанията) или върху живота и делата на националните ни водачи и будители като Раковски, Левски, Ботев, Паисий, Софроний, гюргевските апостоли.
Всички тези събития и личности имат своето безспорно място в националната ни памет и заслужават признанието на всяко поколение българи. Но проблемът е, че от края на ХІХ в. та до ден днешен в учебниците и в публичното ни пространство трайно са се наложили разни клишета и аксиоматични уж истини, които не винаги отговарят на постигнатото от родната хуманитаристика при изучаването на българската история.
Защо например подценяваме значението на църковните борби или пък постигнатото от т.нар. еволюционисти и просветители? Защо изтъкваме непрекъснато заслугите на революционерите, а омаловажаваме ролята на другите емигрантски формации? Защо трябва във всяко едно начинание и зад всеки един успех да виждаме само свършеното от водачите? А техните съмишленици, тези, които ги следваха и посвещаваха всичко, което имат, включително и живота си, за да реализират един или друг проект, една или друга инициатива?
Смятате ли, че съвременното ни общество познава добре историята си и по-важното - взели ли сме си поуки от нея, за да можем да градим своето бъдеще?
Българинът обича историята си. Говорим за миналото, спорим за него, често го употребяваме за разни уж справедливи, уж национални каузи, но убедено твърдя, че не го познаваме добре. И вина за това имаме и ние – професионалните историци, не само защото ние самите сме подвластни на политическото злободневие, в което всички сме затънали в годините на т.нар ни преход, но и защото понякога не искаме, а понякога и не можем да отговорим на предизвикателствата, пред които се изправяме, когато проучваме едно или друго събитие от националната ни история.
За какви поуки тогава може да иде реч, ако признаваме, че познанията ни за миналото са непълни или пък деформирани от разни митологеми и идеологеми? А и кой от днешните ни управници би се вслушал в мъдростта, която можем да почерпим от хилядолетната история на човечеството?
Прочее, не са необходими сизифови усилия за това. Достатъчно е – както съветваше преди малко повече от 200 години Софроний Врачански сънародниците си, да видим какво правят другите народи и да се поучим от техния опит.
Какво е имала България по време на робството, което ние нямаме днес?
Надеждата и мечтите на нашите деди за едно по-добро бъдеще и вярата им, че това бъдеще е постижимо, ако преодолеят различията си и ако успеят да се обединят в името на общото благо.
Преди дни отбелязахме и паметта на Апостола. Още тогава се появиха коментари, че съвременното общество не заслужава саможертвата на Васил Левски. Струвало ли си е всичко и не сме ли ние истинските предатели на Апостола?
Темата за предателствата е болезнена, особено, когато тя засяга личности като Васил Левски. Споровете предаден ли е Апостола започват непосредствено след неговото залавяне и не стихват вече 147 години. Протоколите от разпитите на арестуваните след обира на турската поща при Арабаконак комитетски дейци показват, че с изключение на двама-трима, всички останали правят признания, с които спомагат на властите при издирването и залавянето на Левски.
Някои като тетевенският даскал Иван Лилов го правят доброволно, други като Божил Генчев и Васил Шунтов не издържат на изтезанията, трети – след като са притиснати при очните ставки от показанията на вече разколебаните и надяващите се на помилване, а новооткритите в турските архиви документи насочват към прояви на издайничества в Ловеч още преди организирането на Арабаконашката акция.
Оказва се, че Левски наистина е трябвало да работи при изключително трудни условия и той го прави, без страх, без колебание, с ясното съзнание, че всеки момент може да бъде предаден и заловен. Да си припомним последното му писмо към ловчалии от 12 декември 1872 г., в което той споделя, че знае, че в града има предател и въпреки това отива в Ловеч за да се погрижи за комитетския архив и за да помогне за преодоляване на възникналите между местните дейци противоречия.
Точно този саможертвен ход затвърждава, според мен, нетленната харизма, която притежава Дякона и частица от която, искрено се надявам, всеки българин да носи в себе си. А дали заслужаваме тази саможертва и дали ние самите не предателстваме днес спрямо него?
Убеден съм, че всеки може сам да си отговори на този въпрос. При това, не е необходимо да съизмерваме делата си с аршина на Левски, защото е достатъчно да признаем, че дори в мечтите си за чиста и демократска република той продължава да бъде недостижим.
Ако можехте да кажете нещо на онази България преди 1878 г., какво щеше да е то?
Не бих си позволил да влизам в ролята на ментор на поколенията, които изстрадаха и заплатиха с живота си свободата на България.
Но от дистанцията на времето, познавайки случилото се през изминалите 142 години след Руско-турската война от 1877-1878 г. и разсъждавайки върху драматичните обрати в съдбата ни като народ и държава, често си преповтарям горестните думи на Иван Вазов от повестта „Немили недраги”:
„Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин? ...”
Интервю на Джесика Вълчева
