Родил съм се и съм израсъл в този град. Някога го наричаха градът на българо-руската бойна дружба. На руската слава. Градът с парка Кайлъка и езерото с лодките. Градът, построен на мястото на крепостта Сторгозия. На красивите момичета. На Школата за запасни офицери и Военно-въздушното училище.
С първото девическо училище на Анастасия Димитрова. Градът на пеещите фонтани. Родното място на Христо Бръмбаров и Катя Попова, на Асен Селимски и Гена Димитрова. Тук израсна и идваше да пее пред съграждани и приятели Емил Димитров. В него писаха, пиха, спориха, рисуваха и останаха завинаги в паметта на плевенчани Иван Радоев, Петър Ковачев, Марий Ягодов, Илия Бешков, Георги Константинов, Найден Вълчев, Георги Борисов, Дило Дилов, Светлин Русев, Тома Трифоновски, Йордан Кацамунски и др. Няма място за всички – листът никога не стига. Пък и спомените избледняват, топят се и изчезват. Така някой ден ще отшумят акордите на Плевенската филхармония, прочула се с оркестранти и диригенти далеч извън България. Ще утихне и залата на театъра „Иван Радоев“, защото… за какво му е на опустял откъм глъч, културни спорове по кафенета на чаша коняк или задимения от цигари клуб на творците град, театър? Ще хлопне врати и Музикалното училище „Панайот Пипков“, защото кадрите му няма как да попълват състава на симфоничен оркестър, който не съществува.
Така си представят светлите бъднини на Плевен някои местни политици. Град без театър, филхармония, куклен театър, Северняшкия ансамбъл, операта…
Не казвам, че Плевен е мъртъв, казвам само, че умира… Бавно и мъчително, под звуците на погребални политически слова. Уж сме страна с четири годишни времена, а се оставихме банда некадърници да ни закотвят в късната есен и да ни държат там с мазохистична упоритост. Свикнахме с тъмното и светлините на театри, филхармонии и концертни зали ни заслепяват. Вместо да ни озаряват. Звуците на класиците или дунавските хора ни оглушават като тътена на буря, вместо да ни екзалтират и вдъхновяват.
Но не природните стихии съсипват града и хората му, а страхът. Страхът, че заради изкуството можем да пропуснем келепиреца, далаверката и партийното постче. Ракийката и салатката. Плевели се опитват да превземат културата на Плевен, а след нея – целия град. Като се огледаш – май цялата държава…
Плевен живя известно време без своя шадраван с жабките, но си ги върна – вече модерен фонтан. Може да изкара на изкуствено дишане и с общински съветници като онзи от ГЕРБ, който предложил да се орежат парите на театъра, но ще си върне градът и от тях. Както го прави вече на местни избори. Един ден и футболът ще се върне в този град във вида и качеството, което заслужава, без да „краде“ пари от културата… Понеже, видите ли, - казал онзи общинар, - продуктът на театъра не бил качествен. Той така преценил. По неговата скала на ценностите. За такива Достоевски написа в „Юноша“: Както винаги той говореше за любов, чест и достойнство, а се оказа обикновен нахалник и лицемер.
Сигурно здравият разум в общината ще надделее. Но това не пречи ръководството на театър „Иван Радоев“ да открие дарителска сметка. Плевенчани работят успешно във всички сфери: култура, бизнес, медицина, политика, шоубизнес, дипломация и т.н. Не е въпросът само да се съберат въпросните 70 хиляди лева, от които искат да лишат театъра. Толкова получава един футболист от Африка в български отбор месечно. Въпросът е да се провокира съпричастност, непримиримост и гняв. Гняв, бе, дявол да го вземе! И злоба! Стига са ни са катерили по главите идиоти в кофти костюми и с възпалени мозъци. Плевен, даге, има свой особен аромат, атмосфера, характер и лице. Както всяко населено кътче тук и по света. Той е нашият, любимият, на когото понякога се дразним и иронизираме, но винаги роним сълзи, припомняйки си годините, прекарани в училище, махалата, градската градина, Мавзолея с костницата, край Паметника на 4-и Плевенски пехотен полк, чешмата „Балаклия“, Художествената галерия, хотела Ростов на Дон, старата главна, гъмзата, Пщерата… Театърът и филхармонията са част от мястото, което винаги сравняваш с местата, където си бил по света и споменаването на което кара сърцето ти да пулсира в гърлото. Това чувство не се учи – с него човек се ражда и носи до края.
Смъртта на културен институт рядко е поднасяна така хладнокръвно и с чувство за изпълнен партиен дълг както в случая с Плевенския театър. И това ако не е повод за съпротива, значи Плевен заслужава своя палач.
Ако подминем гилотината днес и преглътнем унижението, чумата ще плъзне навсякъде.
Огнян Стефанов
