Истински шанс за България е да притежава свое културно пространство във Виена, в сърцето на Европа. Българската културна институция в чужбина обаче има по-широк смисъл, тя не е предназначена единствено за българската диаспора. През 21 век хленчещото страдание по родината не е особено уместно, особено след като си направил съзнателен избор да живееш извън нея.
Борислав Петранов е роден през 1967 г. в Плевен. Той е два пъти магистър: от УНСС и от НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, където завършва театрознание. Специализира в Германия и в Австрия, занимава се с литературна критика, бил е зам.-директор и драматург на Драматичен театър, Пловдив и зам.-директор на Малък градски театър „Зад канала”. През ноември 2000 г. става изпълнителен директор на Национален фонд „Култура”, а от юли 2002 г. е избран чрез конкурс за директор на Българския културен институт „Дом Витгенщайн” във Виена. Автор е на книгата „Българската Нора”, в която изследва постановките на Ибсеновата пиеса „Куклен дом” на българска сцена от 1897 до 2000 г.
- Има ли българска общност във Виена и какво представлява тя, консолидирана ли е?
- Има голяма общност във Виена, но тя не е консолидирана. Винаги съм казвал, че за мен е било интересно и съм смятал, че сме постигнали нещо, когато сме правили събития за българската общност, когато хора, които представляват различни кръгове, се събират заедно. Иначе става дума за много и различни съставни части – тук, във Виена, има хора от 30-те, 40-те години на миналия век, има българи, които са били политически бегълци по време на социалистическото управление, има и такива, които са икономически, а има и една част, която не бива да се забравя: това са хората, които след 1989 г. излязоха с парите на България. Те обаче не са от тия, които посещават Българския културен център, явно не намират интересни събития тук.
- А има ли някаква клиширана представа за българската общност у австрийците?
- Не!
- Което вероятно е добре?
- Така е. Всеки един българин, когото аз познавам от тази общност, има своето достойно място в нея и в австрийското общество. И австрийците не го приемат по един или друг начин, защото е българин, приемат го като професионалист, като личност.
- А има ли промяна в представата за България след 1 януари 2007 г. ?
- Твърде рано е още. Но за сметка на това има по-голям медиен интерес към България през първите няколко месеца на 2007 г., което аз отчитам все пак като промяна. Представянето на България в Австрия запозна обществото тук със страната ни в много по-голяма степен. Много трудно се променя вече изграден образ. Трябва обаче да подчертая, че този образ на България не е бил негативен и досега. Независимо че тук години наред имаше битка напр. с българските джебчийки, за която се появяваха нелицеприятни съобщения в австрийската преса, все пак мисля, че всичко това вече е преодоляно.
- Да се върнем на дейността на Дом Витгенщайн. Кое преобладава в нея – представянето на българската култура пред българи или пред австрийска публика?
- Мисля, че това е балансирано и така трябва да бъде. По-скоро ние се стремим да не делим събитията – за българска и за австрийска публика. За българи все пак са до голяма степен театралните представления, те са на български език, повече за българи са поп- и рок-концертите на изпълнителите, които ни идват на гости, съгласете се, че те нищо не говорят на австрийската публика. Но пък, когато става въпрос за музика, студентите повличат крак и водят със себе си приятели-австрийци.
- Има ли някаква разлика в рецепцията на културните събития от страна на българите и от страна на австрийците?
- Да, има! За австрийците ние сме любопитни с това, каква култура имаме, с какво се занимаваме. Сред българите рецепцията също е различна. Чувал съм, уви, дори и такова изявление от млади хора тук: „Аз не съм дошъл в Австрия да гледам български театър!”
- А до каква степен се променя българинът тук? Повече или по-малко българин става той в чужбина?
- Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Това, което винаги ме е дразнило е, ако човек започне да кокетира с това, че се намира в чужбина, да го прави, за да се изяви по някакъв начин. Тази помпозност и биене в гърдите „Видите ли, аз съм бедният човек, българин, дошъл от Изтока, и със зъби и нокти съм се борил, за да се утвърдя в австрийската действителност”, е много дразнещо.
- Но тук битува схващането, че чужденецът, респ. българинът, може да се утвърди, само ако работи два пъти повече от австриеца.
- Не, не сме два пъти по-трудолюбиви! Два пъти по-хитри сме и два пъти по-мързеливи! И тук. В годините си на директорстване имам опита с млади хора, българи, които съм викал, за да им предоставя възможност да спечелят някое евро, като вършат някаква работа в Дома, за да се поддържа той в добра форма. Моят опит е, че първите един-два месеца си вършат прекрасно работата, след което ги хваща канапа и започват да кръшкат на принципа „Най-хубаво ще е да не си помръдваме пръста, но пък да получаваме пари!” Отдавна вече няма такова нещо. Но в крайна сметка всичко зависи от характера на човека, не мога да говоря с обобщения. Първо не познавам толкова много хора, за да преценя дали наистина работят два пъти повече от австрийците. А познавам хора, които са успели, да, те работят, добри професионалисти са, но приказката за двата пъти повече работа е преувеличена. Събирателен образ на българина тук трудно може да се очертае. Всеки има своята собствена съдба, прекалено различни са хората.
- Достатъчно грижи ли полага българската държава за общностите в чужбина или битува схващането, че след като всеки е тръгнал по свой собствен път, няма нужда да бъде „наглеждан”?
- Ако говорим за конкретния случай, не може да кажем, че България е географски далечна. Има обаче едни наслагвания тук, останали от комунистическо време, когато държавата е плащала на дружествата, поемала им е наемите, всичко е било с „вход свободен”, само и само да ги обедини и обхване. Аз пък бих искал да попитам: тези, които се чувстват българи, достатъчно толерантни ли са към своята родина? Те на свой ред какво правят за България, освен да имат претенции, че тя им е длъжна, че е длъжна да ги храни, да им дава безплатните пространства, за да се изявяват. Те какво правят за своята държава, къде са?
- Те как отговарят на този въпрос?
- Не отговарят. Аз се сблъсквам непрекъснато с претенциите за това, как трябва нещо да се ползва без пари. Да, добре, съгласен съм, че държавата трябва да подкрепя инициативите, това е хубаво, но аз не съм убеден, че в 21 век хленчещото страдание по родината е уместно. Сигурно всички страдат по някакъв начин, носталгията не е нещо, което отминава, но аз питам друго: Какво точно направиха всичките тези хора за тая своя родина? Тези дружества работят за себе си, те не работят за България, това е някакъв начин за себеизява. Но много ще се радвам, ако все пак тези хора с австрийските си приятели подобряват образа на България, а не го плюят. Не съм убеден в това обаче, има и такива, които се крият, че са българи. Може би то има някаква връзка и със споменатия факт, че трябвало да работят два пъти повече. Е, така ще работят един път по-малко и ще се чувстват добре. Ествествено, че в една чужда страна при всички положения те признават по-трудно, отколкото в своята собствена, но, когато ти си избираш пътя да останеш някъде, правейки съзнателно избора, си наясно с онова, което ти предстои. И тогава избираш – дали да започнеш от нулата или да останеш там, където вече си завоювал някакви позиции и вървиш нагоре. Но това е много личен избор и не може да ти е виновна държавата за него, нито пък да искаш след това тази държава, с която по някакъв начин си решил, че не искаш да имаш общо, да ти е длъжна. Хората, които се афишират като българи тук, са ярки индивидуалности, няма лидери сред тях.
- Очертайте най-ярките събития тази година в културния календар на „Дом Витгенщайн”?
Б. П. Имаме идеята през лятото да направим с помощта на филмовия архив на Австрия и „Kulturkontakt” едно представяне на българското кино. Там основен партньор ще са Държавен филмов център и Министерство на културата. Събитието ще открият Стоян и Елица. Поканата към тях не беше отправена във връзка с „Евровизия”, просто организаторите са слушали техни концерти и са ги харесали много. А иначе цялата ни програма отправя някакви провокации, ние отваряме ножицата на събитията, които се организират от Българския културен институт толкова много, че да има за всеки един вкус по нещо. В редовната ни програма има различни изложби, които предстоят. Има един проект, който уточняваме за месец ноември, това е изложба на Вихроний Попнеделев и Греди Асса „Музиката и изобразителното изкуство”. За октомври и декември преговаряме с театрални представления. А по-основните и ярки събития като че ли са вече зад гърба ни. Смятам, че достойно представихме новия език на Европейския съюз, българския, с една голяма изложба в Тържествената зала на Националната библиотека. Отделно имаше и съпътстващи изложби на съвременно българско изобразително изкуство. Настоящата изложба в „Дом Витгенщайн” аз намирам за изключително интересна – представяме 40 български скулптори и 40 български художници. Дейността ни включваше и Дни на България в Баден, които току-що отшумяха, участието ни като съорганизатори в един музикален фестивал, който се проведе на един кораб, тръгнал от Видин, минал през Виена на път към Пасау в Германия. Предстои, разбира се, и 24 -ти май, чието отбелязване не е изключение, защото всяка година го правим изключително тържествено. В двора на Българския културен институт има паметник на Кирил и Методий, там се поднасят цветя, след което всяка година има различен концерт – от поп, джаз през фолклор до класика. Ние подкрепяме и частни инициативи, доколкото можем, в областта на културата.
- А колко са българските културни институции в Европа?
- Те са 10. Почвам ги от изток на запад – в Москва, Варшава, Скопие, Будапеща, Братислава, Прага, Берлин, Виена, Рим, Париж.
- Достатъчно ли са?
- Е, това е въпрос на национална културна политика и трябва да бъде решено по принцип. Смятам, че всичките колеги вършат добри неща в страните, където представляват българската култура. Тези институции обаче не би трябвало да се създават, за да обслужват единствено българската диаспора, аз съм много против това тълкуване. Да, би било хубаво да ги има вповече, предполагам, че и министърът на културата има такова желание, но все пак всичко е свързано с пари. Ето, в последните години се създадоха два нови културни института – в Скопие и в Париж.
- В този смисъл как се справяте във Виена? Само на България ли се разчита по отношение на финансирането?
- Основно ни издържа Министерство на културата, но, разбира се, намираме и спонсорства в резултат на дейността, която развиваме. В последните години обаче два пъти правим ремонт на къщата, финансира го Културното ни министерство. Поддръжката е скъпа. В резултат на една моя докладна министър Данаилов веднага се разпореди да дойдат хора, да огледат, да се отпуснат пари, за да се оправят належащи неща и аз много му благодаря. Това е къща с история, тя е австрийски паметник на културата, България винаги е гледана под лупа как се грижи за нея. Същевременно това е много стара сграда, която винаги има нужда от ремонт.
- Стихнаха ли попълзновенията от австрийска страна към нея?
- Не, няма и да стихнат. Никога! По някакъв начин са се уталожили, не са така ярки, не са нападателни, няма вече платени статии затова, че вулгарните българи разрушават къщата на Витгенщайн, по някакъв начин приеха факта, че отвън на оградата се вее българското знаме, защото преди нямаше такова, поставихме го след първия ремонт. Австрийците никога няма окончателно да спрат да си я искат, но аз считам, че шансът, България да има едно такова културно пространство в сърцето на Европа, каквато е Виена, е нещо, за което трябва да сме благодарни на Людмила Живкова и на посланика по онова време, който разбира, че се продава къщата, и на всички след това, които са запазили тази къща, защото, както много неща в България, така и тя можеше твърде бързо да бъде продадена. Това, слава богу, не е станало и никога не бива да се случва!
