Сигурна съм, че в тези дни, когато заплахата от коронавируса смразява кръвта ни, много от нас си задават въпроса: ”Защо стигнахме до тук?”. Защо нямаме достатъчно лекари, медицински сестри, защо нямаме достатъчно отделения по реанимация, апаратура, специалисти, учени?
Моят отговор на този въпрос е следният: Защото българинът много обича да прехвърля вината на някой друг. Виждаме какво правят самите управляващи, примерът е толкова красноречив - вината се прехвъля като грозна вещ, от която всеки иска да се отърве. И да - обикновено комунизмът е виновен. Вече повече от 30 години.
И тук ще кажа няколко думи от личен опит. Дълго време бях ангажирана със сдружението в помощ на болните от булозна епидермолиза - болестта на пеперудените деца, от която беше болна и моята покойна вече сестра. Първото, което направих през далечната 2001, беше да открия имената на болните в София и на техните близки, за да събера подписи, с които да се подкрепи молба до НЗОК да бъдат отпуснати средства за лечение на тези пациенти. Не мога да забравя първата си среща с една от майките. Жената се отнесе остро, едва ли не ме нападна и ме обвини в това, че досега не съм правила нищо, за да помогна. "Къде бяхте досега, сега ли се сетихте да събирате подписи? Та ние сме в това положение от години?". Опитах се да обясня, че съм роднина на болен от това заболяване, че искам да помогна, че съм като нея, в нейното положение, но ми стана ясно, че жената не може да направи разлика, че не възприема и ме мисли за държавен служител. Бях толкова изненадана от това отношение, но и аз тогава си казах: "А вие, госпожо, какво правихте досега?"
Както и да е, минаха 10 години и усилията - моите и на тогавашния Управителен съвет, дадоха резултат. Заболяването на сестра ми беше включено в една важна наредба, а болните започаха да получават всеки месец помощ от държавата. И сега, когато гледам какво се случва, няма как да не си припомня онзи разговор и онези думи - "Къде бяхте досега?".
Да, къде бяхме ние досега, че не се интересувахме, че не протестирахме, че не търсихме отговорност от управляващите за състоянието на здравата ни система? Колко от нас бяха солидарни с майките на деца с увреждания? Колко от нас се събраха пред Народното събрание, за да подкрепят протестиращите медицински сестри? Колко от нас надигнаха глас пред затварянето на отделения в страната? Писахме ли писма, искахме ли обяснения за състоянието на нашите болници?
Сигурна съм, че много от вас са търсили помощ за свои близки. Търсили са места в реанимации, отделения и на другия край на света. Търсили са лекарства и апаратура. Знаят за какво става въпрос. И какво е положението ни в момента. А то никак, ама никак не е добро. И за това вината е на всички, които сме се заблуждавали, че животът е прекрасен, щом имаме молове, метро, магистрали и мечти за светло бъдеще. Вината е на всички нас, които сме мълчали и не сме питали. Мисля си, че не е късно това да се поправи.
Само не трябва да си казваме, че скоро всичко ще свърши и пак ще си бъдем както преди. А трябва да си отворим очите, да си изострим умовете и да се научим да задаваме въпроси.
Магдалена Абаджиева
