Премиерът Бойко Борисов безспорно носи голяма отговорност за случилото се с Румяна Желева и то поставя под съмнение както личната му способност да подбира правилните хора за управленския екип, така и преценката за решенията му в много други случаи
Пламен Асенов
Между всичко изречено и написано покрай случая с Румяна Желева и развитията след това, една дума се откроява, сякаш е Бойко Борисов сред балерините от балета “Лебедово езеро” – думата “компетентност”. Разбира се, здраво свързана и със своя комплементарен антоним “некомпетентност”.
Скандалът с Желева, гледан от София или от Каспичан, вече звучи така, сякаш ако не днес, то утре ще отмине и ще бъде забравен. Поне в България. И поне на институционално ниво в Европейския съюз. Но трябва да сме сигурни, че той няма да бъде забравен на ниво обществено и лично мнение в същия този съюз. А известно е, че в европейския контекст на отношения влошаването на имиджа никак не е малко последствие.
Ние вече и без това имаме славата на страна, разядена от корупция, генерираща престъпност и несигурност, страна с неспособна и крадлива администрация. Сега към този пакет се добави и славата ни на страна, изтъкана от некомпетентност.
Не че това е прекалено далеч от истината. Но не е и прекалено близо до нея, защото между двете крайности има дълга поредица нюанси. Само че - върви обяснявай вече на средния европеец, че мнозина българи, за разлика от външния си министър, знаят къде е Аденския залив. И че мнозина българи, за разлика от кандидата си за еврокомисар, имат поне обща представа за ситуацията в Сомалия, Афганистан или някоя друга точка на хуманитарна криза.
Каквото сами сме си надробили обаче, ще си го сърбаме. За мен, след облекчението, което, заедно с мнозина други, изпитах от оставката на Желева, остават неясни два важни въпроса. Първият е защо изобщо се стигна дотук. Вторият – в състояние ли сме да си извадим добри поуки. За да си отговорим, струва си да поразсъждаваме над темата за компетентността.
Най-общо казано, компетентност означава знание, съчетано с можене. Само едното не е достатъчно. Аз например на теория знам всички стратегии в играта снукър, но ако ме допуснат до масата, няма да мога да вкарам и една топка. И обратно – някой може да е прекрасен вкарвач на топки, но ще зацикли още след третия удар, ако не е наясно със стратегиите.
Който и от нас двамата обаче да предяви претенции, че е добър играч на снукър, публиката веднага ще го оцени като некомпетентен, независимо от знанията по стратегия или уменията с щеката. Така че наличието на претенция е много важен елемент от цялата тема за компетентността. И точно тук се продъни Желева. Тя вероятно знае нещичко по темите, върху които работи, не може съвсем пък хич да не знае. Само че имаше претниции да прескочи стъпала, които иначе се изкачват с години, претенции да надхвърли нивото си и въпреки това другите да продължат да я харесват. Е, няма как да стане.
Но тук, в претенциите, се издъни и България. За разлика от България, Европа или поне по-голямата част от нея, не е живяла при комунизма, който по възможно най-арогантния, но очевидно ефективен начин наби в главите на хората погрешната представа, че всички сме равни не само пред Бога, пред морала и пред закона, а сме равни също като способности и като таланти. И оттам ни вдъхна съзнанието, че имаме “правото” да гледаме на правата си като на права по природни заслуги, само `щото сме изначално готини, а на задължениета си - като излишни тегоби, които някак ще ни се разминат. Пак щото сме готини.
Затова тук си имаме толкова много пикасовци и нито един Пикасо. Затова сме свикнали да възприемаме като нещо нормално не само надзъртането в паницата на другия, но и изяждането всеки ден на толкова кюфтета, колкото изяжда майсторът, който прави кюфтетата.
Част от европейския дух, от европейските цивилизационни принципи, е хората да си знаят мястото. На един баварски селянин, способен в отглеждането на добитък и производството на колбаси, никога няма да му хрумне да замине за Мюнхен и да се превърне в интелектуалец, само защото нещо в него упорито му нашепва, че и той има възвишени мисли, достойни да бъдат споделени със света. Е, на един подобен му хрумна и видяхме как завърши всичко. Един млад шотландски рибар никога няма да реши, че негово естествено човешко право е да притежава луксозен апартамент в Мейфеър и да се движи в разхайтената аристократична компания на престолонаследника.
Когато е така, обществото се структурира в съответствие с естествените закони и работи по естествените правила. А това означава, че то притежава много по-здрави вътрешни опори за оцеляване и много по-гъвкави и динамични възможности за развитие.
Според Маркс в света съществува единствено формулата пари-компетентност-пари прим. Вярно е, има нещо такова. Но не е изцяло вярно. В редица случаи природата на света е доказвала, че много по-важно е на практика да се реализира формулата компетентност-пари-компетентност прим, за да може животът да оцелее и да върви напред.
И трябва да се сетим, че за България, като страна с доста рухнала икономика и затлачени обществени отношения, това е още по-валидно. Следователно още по-необходимо е да работим за промяната – като създаваме компетентни хора, като избираме и подкрепяме компетентни хора, като си даваме ясна сметка за мястото си в обществената йерархия на ценностите, като се придържаме към известна скромност в претенциите и проявяваме неистовите си амбиции само като стремеж към знаене и можене, към самоусъвършенстване.
Да правим каквото трябва, пък да става каквото ще е добър принцип за следване, когато нещата опират до неясните божествени намерения спрямо собствените ни скромни персони, тъй като по въпроса за божествените намерения никой от нас не може да бъде истински компетентен.
В същото време през последните дни сами се убедихме как в обикновения свят човешката компетентност, когато е истинска, работи сама за себе си. Видя се, че още с обявяването на имената на Кристалина Георгиева за еврокомисар и на Николай Младенов за външен министър всички приказки за бог знае колко силно замесени в историята с Румяна Желева политически интереси и интриги започнаха да се стапят. Не че интереси и интриги нямаше. Само че те не биха успели, ако срещу тях се беше изправил човек знаещ и можещ.
Премиерът Бойко Борисов безспорно носи голяма отговорност за това, което се случи. То реално постави под много сериозно съмнение неговата лична способност да подбира правилните хора за управленския екип на страната, а оттам - поставя под съмнение и преценката за решенията му в много други случаи.
Не от вчера е ясно, че Борисов на практика управлява България на принципа “тука има – тука нема”. Или ако трябва да го кажем по-интелигентно – по метода “проба – грешка”. От една страна това е известен напредък в сравнение с метода “грешка след грешка”, който използваше Сергей Станишев. Но за потърпевшите, сред които всъщност е и самата Румяна Желева, утехата едва ли е твърде голяма.
По-лошото в случая обаче е, че “проба – грешка” е прекалено опасен метод, защото в някои случаи грешката може да се окаже далеч по-голяма от наличните ресурси за поправянето и. Освен това “проба – грешка” е твърде бавен метод, а българското общество вече усеща, че няма време. След като повече от двадесет години търпи лебедовата песен на прехода в твърде фалшиво изпълнение, то очаква - още докато е живо - над тази бедна територия най-после да зазвучи и поне малко от Одата на радостта.
