Къщата ни на село е на една ограда с църквата. Откъм нашата страна на оградата растяха малини, малко френско грозде, момини сълзи и една вишна. Само споменавам, че вишната играе главна роля в тази история.
Откъм църквата по оградата се катереха бръшлян и здравец и по някое напечено от слънцето гущерче.
Гугутките, които дремеха над кубетата, после идваха да кълват царевица и жито с нашите пилета, а като се наядяха, се връщаха при кръстовете на църквата и при небето.
Каквото ставаше в църковния двор, ставаше и у нас. Е, не е точно така, но аз така го чувствах. Църквата ми беше комшия, близък човек.
Когато за пръв път – още като малко момче – прекрачих през вратата на храма, ми идеше да се събуя, защото видях същите черги като на баба – същите цветове, шарки и пеперуди. Едва не си събух обувките.
Бях малко момче и се уплаших от тишината, от тази дълбока и хладна строгост, от свещите, които сякаш горяха целите, от резбата по олтара, от кънтенето на думите дори когато шепнеш. Свещите в тази наша селска църква горяха не от горе надолу, а целите и изведнъж – като огнени пръчки, като мънички мълнии. Така съм ги видял тогава – целите в мек огън.
После идваха бабичките на селото и на мен ми отмаляваха краката. Световъртежно ми ставаше – от хубост,от полуздрач, от тайнственост и от тази светлина, която идваше отвсякъде. Светлина от прозорци, от икони, от драперии, от свещи, от очи, от пръсти, от шепот – от всичко това ми отмаляваха краката и ми се завиваше свят.
Не беше Великден, не. Тогава само влизах за пръв път в църквата, която ни беше комшия. Сякаш ѝ идвах на гости за пръв път.
А на Великден – о, когато дойдеше Великден, тази вишна откъм нашата страна на оградата, за която вече ви казах колко е важна, лумваше в бяло. Насапунисваше си главата тази великденска вишна. И както е нацъфтяла и с насапунисана глава, си протягаше ръцете и спускаше цветове и балончета ту в нашия двор, ту в църковния. Играеше си. Протегне си ръцете и хоп – няколко цветчета падат в дланта ми. Наведе се вишничката към църковния двор и спусне по някой бял цвят към хората, дето пристигат за Великден. И аз имам вишневи цветове, и хората в църковния двор – също.
Ето затова ви казах, че вишната има голяма роля в тази история.
Сега пак е Великден и догодина пак ще е Великден и така ще е, докато вярваме, че Христос е възкръснал и като бял цвят на вишна е полетял. И пак ще е Великден, докато една вишна расте на оградата между къща и църква.
На мен лично много ми се ще да видя дали и тази година плодовете на вишната пак ще бъдат алени и леко стипчиви и дали и тази година гугутките ще ги опитат и ще плескат с криле от радост.
Николай Милчев
