Неочакваната смърт на един човек в разцвета на силите си, на един съпруг и баща винаги е нелепа. Нелепа е смъртта на колегата Милен Цветков. Нелепа смърт в едно нелепо общество. Откакто бяха наложени ограничителните мерки заради пандемията и движението в столицата силно намаля, централните софийски улици се превърнаха в състезателни писти.
Няма ден, в който да не съм бил свидетел как бабаити със скъпи коли и мотори цепят пространството в наслада от празните булеварди. За тях не се намери нито полиция, нито прокуратура.
Уви, нямаше и медии, които да повдигнат завесата на безобразията, които се случват, докато всички сме притихнали пред поредната порция информация за развитието на пандемията. Така се стигна до тази злополучна великденска вечер, когато един такъв бабаит, при това надрусан, уби Милен. Потръпвам от мисълта, ако в колата бяха съпругата и осемгодишният му син…
Сега социалните мрежи преливат от възмущение. Но, простете, възмущението ви е нелепо. Къде бяхте досега? Къде бяхме досега? Защо смълчани пред ограниченията на извънредните мерки, ние не издигаме глас срещу всички безобразия, които пандемията изтиква на заден план – срещу бабаитите по улиците, срещу личните лекари, които отказват прегледи, срещу спекулата с цените на основни дезинфектанти, срещу формалното прилагане на мерките към едни и стриктното им налагане за други?
Ние свикнахме да се възмущаваме само когато престъпленията станат рецидив или когато пряко ни засегнат. Иначе с безразличие и притъпени сетива продължаваме да наблюдаваме случващото се около нас, надрусани с илюзията, че то няма да ни засегне. Може би такова общество е най-удобно за управление – безропотно стадо, което да блее по разписание?!
Милен, за щастие не беше част от стадото. Само ден преди смъртта си той ни напомни по повод на мерките от Националния щаб, че не сме овце да ни подбутват с гегата като овчари. Не сме овце, а граждани. Милен беше от онази категория хора с позиция, които винаги са неудобни. Затова понесе и такива удари през последната година.
Имах шанса да го познавам като колега още в студентската програма „Ку-ку“ през 1991-ва. Тогава той беше едно от имената в предаването, а аз прохождащ сътрудник. Година по-късно – Милен, вече водещ на кратките новини в Първа програма – ме покани за репортер. Беше май 1992 г. Така започна моята истинска кариера в БНТ. Благодарение на Милен! През годините телевизионните ни пътища се разделиха, но винаги съм помнил тази протегната, колегиална ръка и никога няма да я забравя.
Казват, че на големи християнски празници от този свят си тръгват добрите хора. Вярвам, че е така. Вярвам, че ти, Милене, си в селенията, които Възкръсналият Христос отвори за добрите хора. Семейството ти едва ли ще се утеши с това. Но дано милостивият Бог им помогне да намерят утеха и сила в тази трагедия. И дано нелепата ти смърт – точно в деня, когато прославяме победата на Вечния живот – ни бъде за урок. Жесток урок.
За да не се случи утре подобна трагедия и друг баща и съпруг да загине така нелепо: да не бъдем стадо, което блее по разписание, да не коленичим пред силните на деня, защото се коленичи само пред Бога. Това написа преди 30 години полският публицист Адам Михник – когато и двамата, аз и Милен, прохождахме в телевизионната журналистика. Същият Бог силните на деня убиха, защото не търпят някой да им проваля бизнеса, пък бил той и в храма. Но Той възкръсна, за да ни даде не само упованието във Вечния живот, но и надеждата, че Истината никога не е в силните на деня, а в Неговите справедливи ръце.
Бог да те прости, Милене!
Горан Благоев-журналист и историк, фейсбук
