На 22 април се навършват 100 години от рождението на Валери Петров. Земният престой на обичания автор оставя дълбока диря в българската литература и изкуство, а споменът за него поражда усмивка в редица поколения, израстнали с творчеството на писателя.
Валери Петров почина на 94-годишна възраст. Освен със стиховете си, той завеща на поколения българи преводите си на „Комедии“, „Трагедии“ и 154 сонети на Уилям Шекспир на български език. Роден е на 22 април 1920 г. с името Валери Нисим Меворах, а Валери Петров е неговият литературен псевдоним. Академик на БАН от 2003 г, той е вписан в почетния списък на Международния съвет за детска книга, номиниран е за Нобелова награда. През 2013 г. е удостоен с Наградата за европейски гражданин на ЕП - за принос към българската култура и разбирателството между нациите. Награден е и с медал „Иван Вазов“ на Съюза на българските писатели.
Валери Петров остави своя дар на земния свят, потегляйки тихо през зеления простор и вливайки се в безкрая, а тъжно-ироничният и човечен стил на поезията, детската чистота и философската мъдрост не спират да вълнуват и до днес.
Онлайн кампания с две виртуални инициативи започва в Столичната библиотека по случай годишнината.
„Пет приказки на Валери Петров търсят своите илюстратори“ е първата инициатива и е насочена към децата.
Литературното онлайн предизвикателство „Валери Петров и аз” пък представя млади български поети, които споделят свое любимо стихотворение от писателя.
С видеообръщения или стихове вече се включиха Росен Карамфилов, Рене Карабаш, Мария Куманова.
Валери Петров е изключително продуктивен поет, драматург и преводач, автор на лирична и сатирична поезия същи и на книги за деца.
На 15 години Валери Петров издава първата си поема „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски.
Яркото му излизане на литературната сцена обаче е публикацията на цикъла стихотворения „Нощи в планината“ в списание „Изкуство и критика“ (1940, кн. 1).
По-късно пише поемите „Палечко“ (1943), „На път“ (1943), „Ювенес дум сумус“ (1943), „Край синьото море“ (1941 – 47), „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“.
Гениалният български автор на десетки стихове, пиеси, сценарии умира на 27 август 2014 г.
На „Попа“
И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,
как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.
Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.
Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези всъщност дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?
Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.
Не, че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,
като биха могли… А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца.
Очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв…
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!
