Добро утро! Но добро ли е?... Финансовият министър говори нещо, а думите му като гъста мъгла. Щабът говори, но не желае да каже за тоновете фурми, докарани със самолет от Абу Даби. Не било негова работа. Е, вече сме свикнали...
Как сте тази сутрин? Въртите ли километраж в апартамента от 70 кв/м? От кухнята да спалнята, през терасата - и така трийсетина пъти. Умът ви работи ли? Объркани ли сте? Наясно ли сте, че властта ви спасява, грижи се за вас, че над 4 милиарда ще се изсипят в полза на всеки гражданин? Честито благополучие!
Този път ви предлагаме нещо от Борис Пастернак. Пастернак написа култовия роман „Доктор Живаго“. Книгата е забранена в Съветския съюз и е преведена в чужбина, където печели световна популярност. За първи път в Русия е издадена в края на 1988 г.., а е написана през 1957-а.
Стихосбирката му - „Сестра моя жизнь“ - е обявена за най-влиятелната поезия на руски през целия ХХ век. Не е като турските сериали, но все пак...
Пастернак: „За да може да се самосъхрани, злото трябва да се маскира като добро. Може да се каже, че злото винаги е имало комплекс за малоценност и затова то никога не е откровено“.
„Бъдещето е най-лошата от всички абстракции. Бъдещето никога не идва такова, каквото го очакваш. Не е ли по-вярно да се каже, че то въобще никога не идва? … Всичко, което реално съществува, съществува в рамките на настоящето“.
Защо ли звучи така познато?...
Борис Пастернак
ЖИВОТЪТ – МОЙ БРАТ
Животът — мой брат — днес отново разлян е,
за всички — априлски разплискал се дъжд,
но племе гнусливо са хората с ланец
и жилят вежливо — усойници в ръж.
По-старите вечно за тях са си прави.
И смешен, и смешен е твоят резон,
че в буря очи и лъки са лилави
под влажен, дъхтящ резеда хоризонт.
Че пролет Камишинското разписание,
дордето прелистваш го в свойто купе,
е по-грандиозно от Светото писание.
от черно — от бури и прах — канапе.
Че само щом в мирната винена вечер
спирачките лавнат край някой кантон,
от койките скачат: дойдохме ли вече,
и слънцето гледа ме с жал — докато
залязва. Потретва звънецът: за жалост
не е тук — и хуква из глухата шир.
Под щората — мирис на нощ обгоряла
и зад стъпалата степта се руши.
И мигат, и мляскат, но спят нейде сладко,
спи милата — фата моргана — в нощта,
дордето сърцето на всяка площадка
вън зъзне и хлопа: вагонна врата.
ПЕТЛИ
Усърдно труди се нощес водата,
до късно пържи олио дъждът.
Дими като гърне с чорба земята
и стрехите лилави пак димят.
Как от росата своя страх да скрия,
щом се отърси мократа трева
и първият петел проточи шия,
и после друг, и всички — след това?
Изреждайки години изживени,
пропъдили поредната тъма,
те ще предсказват вечните промени
на всичко, всичко — дъжд, любов, земя.
В ПАМЕТ НА МАРИНА ЦВЕТАЕВА
Мудно влачи се мрачното време.
Безутешно потоци шуртят
по стъклата на пруста задремал
и отвън по безлюдния път.
Зад оградата виждам с тревога,
че удавен е градският парк.
А накуп, като мечки в бърлога,
тъмни облаци валят се пак.
Книга пак се пред мен мержелее,
за земята, с простора й чист.
И за теб аз рисувам на нея —
горски дух на заглавния лист.
Ах, Марина, отдавна е време,
пък не ще е и трудно съвсем,
твоя прах, запилян в реквиема,
от Елабуга да пренесем.
Аз замислях това още лани:
тържеството ти да уредя
над снега, над водите сковани,
дето лодки зимуват в леда.
* * *
Не мога и до днес дори
да си представя: ти в земята —
скъперница, макар богата,
между гладуващи сестри.
Какво да сторя днес, Марина?
Дай знак, прати ми вече вест.
В това, че тихо си замина,
безмълвен упрек чувам днес.
Да, всяка загуба е тайна.
В безплоден устрем към целта,
уви, аз мъча се безкрайно:
без плът, без облик е смъртта.
Тук всичко е самоизмама.
Полуслова, лъжи, мълви.
И възкресението само
крепи човека да върви.
Пак зима — пищна панихида:
излез от къщи най-накрай,
разбъркай жито, здрач, стафиди,
полей ги с вино — и гуляй!
Пред къщи ябълката в иня
и този град сред снежна степ —
това си мисля от година —
надгробен камък са за теб.
Обърнала си пак към Бога
лице — като в ония дни,
когато още с мяра строга
светът не бе те оценил.
Толкова за днес. Пастернак е вселена. За който има сетива.
Фрог нюз
