„Тези за нещо ни мъстят. Поне да съобщят за какво“, каза една позната по телефона наскоро. Така тя коментира съобщението на властта, че затваря София – след като беше пуснала десетина хиляди автомобила да излязат от столицата заради Великден.
В дните след това същата тази власт, обявила част от българските граждани за „маргинали“, посочи една друга част за „тарикати“. И със зла усмивчица на лицето изсъска: „Да ги видим сега как ще се приберат…“ Из Фейсбук тръгнаха разсъждения, че това не било справедливост, а наказание.
Да не допуснеш да се прибере на постоянния адрес добросъвестен гражданин, който законопослушно е напуснал София в средата на март, за да изкара навън обявената карантина – това не е нито справедливо, нито дори законно. Това е произвол.
И не е наказание. Мъст е. И е крайната точка на формирането на онзи модел на властване в България, който ГЕРБ и лично Бойко Борисов предпочетоха пред конституционния.
В цивилизования свят в последните векове живеем в рамките на конституционен модел на властта. Неговата същност е да ограничава волята на властимащите. Ще рече: с каквото и мнозинство да си спечелил изборите, нямаш правото да правиш каквото си поискаш. Дори народът в момент на умопомрачение да ти е дал мандат да колиш и да бесиш всички, които не ходят със зелени гащи – не можеш да го сториш. Защото си ограничен от някаква Конституция, която е всъщност система от правила, които не позволяват да правиш, каквото си искаш.
Да не можеш да правиш каквото си искаш – това е напълно неразбираемо за властимащи, които поради пропуски в семейното възпитание не са успели да станат част от цивилизования свят. Затова те се запрятат да преодолеят или обезсмислят конституционната демокрация. Това усилие има няколко ясно очертани етапа, на всеки от който съответства определено отношение на властта към гражданите.
Как се обезсмисля конституционната демокрация
В момента, в който властта вземе решение да обезсмисли Конституцията, в погледа на властимащите се появява едно характерно лениво презрение към гражданите. С тях се говори пренебрежително, с половин уста и леко извърнато лице. Финансовият министър Горанов е пример за човек, който е останал в онзи, началния етап.
Сетне идва моментът, в който ограниченията на Конституцията са преодолени, разделение на властите няма и цялата власт е споена на едно място. Гражданите са лишени от онези свои защитни стени срещу произвола, които са характерни за конституционната демокрация. Това е етапът, на който властимащите, в общуването си с гражданите, минават от презрителен към подигравателен тон. На всеки въпрос се отговаря с обезсмислящо-подигравателен контра-въпрос. Журналистите стават „мисирки“. Критиците биват затапвани с (това ми е любимо поради бездната невежество, която разкрива): „Направи си партия, отиди на избори, вземи властта и тогава ще ми приказваш…“.
Гражданите обаче все още не са разбрали, че конституционният ред е сринат. Те продължават да живеят така, сякаш конституционната демокрация си е жива и здрава. Тук вече в отношението на властта към гражданите започва да се промъква злоба: „Как така тези няма да ни слушат за всичко? Какви са тези техни претенции? Те за какви се мислят? Неблагодарници… „. Властта е в истински потрес. Как така: вече няма конституционен ред, няма разделение на властите, а гражданите все още не са коленичили подобаващо?
На този етап започват гоненията на отделни граждани, обвинявани, че пречат на останалите да паднат удовлетворително на колене. Миналата 2019 година беше пикът и краят на този период. Някъде преди Коледа властта се сети да си закупи една дузина видни обществени фигури, които да млъкнат, та да могат стърчащите граждани да бъдат по-лесно виждани и по-бързо неутрализирани.
Това беше етапът на наказанията. Преминали сме го. Веднага след него дойде пандемията и официализирането на извънредното – т.е. не-конституционно – състояние на властта. Достатъчно количество граждани удовлетворително коленичи пред властта. Но това вече не върши работа. Защото самата власт е вече в друг период.
Тя вече не иска просто подчинение на своите прищявки. Тя вече иска да бъде обичана от коленичилите; и то – да бъде обичана шумно, всеотдайно, себеотрицателно. Само ако бъде обичана от своите жертви по този начин, тя ще е постигнала окончателната си цел: пълно, ефективно и трайно безправие. Защото, когато коленичилите шумно я обичат, това ще е сигнал, че тя ги е лишила от достойнство. А без достойнство няма как да има каквито и да е права или свободи.
Когато властта се превърне в насилник
Обаче гражданите пак се туткат. Коленичили са, но откъм всеотдайна любов не им се получава особено. И властта отново влиза в емоционална буря.
Какво прави онзи, който иска безусловна любов, а отсрещната страна не бърза да осигури такава? Озлобява и започва да дебне, да преследва, да уличава, да изобличава. Да мъсти.
В момента властта мъсти на гражданите си. Станала е домашен насилник. В конституционно подредените държави такива насилници получават ограничителни заповеди и не могат да се доближат до онези, от които искат безусловно подчинение и себеотрицателна обич.
Някой трябва да издаде ограничителна заповед, според която властта да не може да доближава българските граждани, освен по установения от Конституцията и законите ред.
Евгений Дайнов - DW
