Добро утро, мили хора. Стараем се да сме вежливи с вас. Далеч не всички го правят. От Щаба? Неее… Те ни се карат, хокат ни и ни поучават. Просто им идва отвътре. Или отвън... Правителството? За него сме тълпа досадници, които все питат: „Къде са парите?“. Няма да ни кажат. Но парите ги няма – знаем го. И те го знаят, даже знаят къде са. Но не са тук.
Снощи премиерът пак ни гълча. Не е ясно защо. Такъв кротък народ няма да намери никъде. Овцете са истински бунтари в сравнение с нас. Но на баща не можем да се сърдим. Той работи, храни ни, мери ни температурата. Затова има право да гълчи и даже шамар да удари. Родител е. На древна нация…
Днес ви предлагаме нещичко от Валентин Пламенов. Позабравили сте го? Ама то и Ботев не помните - не е страшно. Само не излизайте.
Пламенов бе казал преди да си тръгне от нас завинаги:
„През целия си живот мислех, че живея в държавата на Станислав Стратиев. Оказа се, че съм живял в държавата на Кондьо.” И още: „Какво можеш да направиш за някого, чиято представа за свобода е да има господар?”
Валентин Пламенов продължава да ни следи...
АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ
Аз съм българче, признавам си! Обичам нашите планини зелени. И това признавам. Българин да се наричам, първа радост е за мене - от мен да мине.
Оказа се, че българин да се наричам, носи и купища други радости.
Например - пасмина от олигофрени във всеки миг от моя живот да са готови да ме учат кое е добро и кое - зло, а аз да се правя, че им вярвам.
Или - от мое име да се мазнят на всевъзможни чуждестранни тъпанари и пак от мое име да им обещават, че ако те инвестират в родината, аз ще им работя, без да се пазаря. За стотинки.
Всяка нова власт в моята Родина смята, че съм длъжен да я обичам безплатно. Тъй както се предполага, че обичам наште планини зелени, които тя се чувства в правото си да изкорени и продаде. Обадя ли се, че умирам от глад, властта се обижда искрено.
Трябва също така да се радвам, че не ме бият всеки ден, че от време на време пропускат да оберат апартамента ми, че понякога имам пари за сандвич и даже да пия едно кафе.
При толкова радости окончателно изгубих критерия си от мъка.
Което не значи, че ми е леко на душата.
СРЕДНОЩЕН РАЗГОВОР
- Детето - казваше баща ми - става юноша, когато се влюби за първи път.
- Юношата - казваше баща ми - става мъж, когато любовта го предаде.
- Мъжът - казваше баща ми - става старец, когато предаде идеала си.
- Старецът - казваше баща ми - става дете, когато идеалът му го предаде.
Моят баща беше последната ми надежда, че българинът не е това, което изглежда и за каквото го смятат другите народи. А нещо съвсем друго - мъжествено, смислено, дълбоко, искрено, благородно.
Той вече не е между живите, моят баща…
ПИТО - ПЛАТЕНО
Погледнато от птичи поглед, човек трябва да си плаща, за да се роди българин.
Погледнато от птичи поглед, България е земята с най-добрия климат, най-красивите жени и най-фантастичната история.
Затова прелетните птици винаги се завръщат в птичата България.
За разлика от българите, веднъж прелетели границата.
Погледнато от български поглед, на човек трябва да му плащат, за да се роди българин.
Погледнато от български поглед, България е земята с най-кофти климат, най-проклетите жени и най-келешката история.
Погледнато от български поглед, в България никога не се знае кой пие и кой плаща.
Затова България за птиците е родина, а за българите - кръчма.
Погледнато от още по-общ поглед - или птиците, или българите са прави.
Защото там, където всеки е прав, никой не е нормален.
Погледнато в космически мащаб, и това няма значение.
Вселената е необятна. Дори цялото земно кълбо да бъде заселено с българи, пак ще ни изтърпи. Пак няма да ни забележи. Пак ще ни е чоглаво. Пак ще се мятаме от възторг и ще кротваме в депресия.
Пак птиците ще твърдят едно, българите - друго.
ПОСЛЕДНО ТАНГО В ПАРИЖ
- Триста франка, шери! - отсече проститутката.
“Щерито”, т.е. моя милост, имаше в джоба си не повече от десет франка, но си лафехме. В Париж с българите говорят охотно предимно проститутките, и то на определени цени.
- Прави ли ти удоволствие? - попитах.
Беше невероятно красива. Просто ми изглеждаше пълна идиотщина тая жена, в краката на която би паднал всеки, да може да бъде купена за триста франка.
- Тук не съм за собственото си удоволствие - рече проститутката. - Тук съм, за да доставям удоволствие на другите.
Тръгнах по “Шан-з-Елизе” сякаш в пътепис на някой нашенски натегач.
Минаха двайсет години.
От нито един наш политик, министър, депутат, държавен глава и пр. не чух някогашното верую на една проститутка: ” Тук не съм за собственото си удоволствие. Тук съм, за да доставям удоволствие на другите!”
Хем ни взеха и последните ризи от гърбовете, хем ни оставиха да се мятаме като риби на сухо, хем не ни наричат “шери”, ами “електорат”, хем всичко правят за тяхното си удоволствие.
И за проститутки не стават!
Худ. Стоян Венев
КЪСМЕТ
Птиченцето на късмета най-сетне кацна на рамото на безработен мъж. Миг преди безработният да се зарадва, застреляха птиченцето. Убийците, чиито автомати още димяха, огледаха безработния и рекоха: “Брато, станала е грешка!”. Добавиха, че не са целели птиченцето, а него. Даже не него, а някой, който досущ приличал на него. Обещаха, че до половин час ще оправят недоразумението. Качиха се в лимузините си и отпрашиха.
Безработният мъж вдигна мъртвото птиченце. Късмета си.
- Намерило си и ти къде да кацнеш! - прошепна.
Целият беше в кръв и перушина.
Прибра се вкъщи. Оскуба птиченцето. Ощави го. Сложи го в тенджерата. Свари супа за челядта си. Хапнаха яко. На корем. После дълго се уригваха, мляскаха и хвалеха птиченцето, супата, а най-вече убийците на птиченцето.
От толкова време за пръв път се бяха почувствали като нормални хора. Сити.
Безработният си рече, че такъв му е бил късметът, и заспа.
Сънува, че стреля по безработни, а от тях лети перушина, омърляна в кръв…
Толкова за днес. Ще е слънчева природата.Дано е слънчево и в нас.
Вальо Пламенов го няма. Не е ясно дали и ние сме останали. Понякога въобще не личи – не ни виждат, не ни чуват…
Фрог нюз
