Цяла седмица спазвахме обещанието да си пожелаваме „Добро утро“. Днес е събота, предполага се по.късно ставане. Светла събота е. Честваме Йоан Кръстител, братовчед на Исус Христос. Но не заради роднински връзки е известен Йоан, наричан още Предтеча, а защото е предсказал идването на Христос.
Но ние сме в нещото коронавирус и още не знаем вада ли е или река, море или океан? Сложно стана. Или просто – не знаем. Люшкаме се по вълните на COVID-19, носят ни теченията, блъскат ни бури. Взираме се да видим бряг, изтощени и объркани.
И неслучайно ни дойде мисълта да прочетем заедно поемата на Артюр Рембо „Пияният кораб“. Наричали го „прокълнатият поет”, заради сложната му съдба и преживявания. Но всички са единодушни, че Рембо е гений. И бунтар по сърце и душа. Сражава се на барикадите на Парижката комуна, налита в кръчми и на улицата, ако някой засегне честта и убежденията му.
Играят се пиеси снимат се филми за Рембо. В един от тях - "Пълно затъмнение" - поетът играе Леонардо ди Каприо. Актьорът признава, че е "омагьосан" от твореството на французина.
Пол Верлен го наричал „Пътешественикът с ботуши, обрулени от вятъра“. Въпреки ранната си смърт – на 37 г. – Рембо не престава да пътешества и до днес в световната култура като едно от най-специалните имена.
Артюр Рембо
ПИЯНИЯТ КОРАБ
Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени —
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.
Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде — по-далече от тук.
Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка —
по-величествен хаос не помнеха те.
Свобода, от стихиите благословена!
По вълните — смъртта, казват, дебнела в тях —
като тапа се мятах без страх десет дена,
заслепен, и окото на фар не видях.
В моя трюм се просмука вода, заклокочи —
сок от кисела ябълка в детски зъби —
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.
Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен —
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник — щастлив и вглъбен.
Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещият ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта — сок отровно червен.
Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори — сред парцали сребро — синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!
Гледах слънцето — в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло лилави петна,
многогласни и бурни — хор в театър античен —
се надигаха тежко вълна след вълна.
Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора — песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.
Аз бълнувах как морската дива стихия —
пощръкляла чарда — свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.
Само в колко Флориди цъфтяха очите
на пантери с човешки загар — сред въртоп
от цветя, колко зуници само: юздите
на морето — зелени табуни в галоп.
Гледах, дишат блатата — кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.
Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.
Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни — златни рибки — запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятър в миг окрилен…
А на зони и полюси жертва — морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…
Коленичех тогава — по-слаб от жена.
Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки —
русооки глупаци, поели на път, —
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.
Но аз, кораб възлязъл по водните стълби
сред звездите, разбъркани от ураган —
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би
да спаси моя скелет, от пяна пиян —
аз — лилава мъгла върху мен още свети —
като зид свода огнен пробивал със стон,
в трюма взел конфитюр за добрите поети
от лазурни сополи и слънчев планктон.
луд, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с тояга
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),
аз, разтърсван за миг, щом в морето унило
Маелстрьом се замята, от страсти обзет,
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,
зажаднях за Европа с прогнил парапет.
Всички острови, звездни архипелази
са за скитника, който върви ден и нощ —
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!
Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце — горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!
Европейска вода — черна локва това е,
край която, приклеклнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.
Аз не мога, море, люшкан в твойта умора
пак спокоен да гледам — недей ме мъчи! —
ни търговските флагове, горди в простора,
ни понтоните, впили в мен страшни очи.
ПЪРВАТА ВЕЧЕР
Тя се събличаше пред мене.
А наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.
Удобно седна, полугола,
ръце преплете след това
и виждам как кракът от стола
люлее се едва-едва.
И виждам аз как лъч витае,
прозирен, восъчно налят,
край устните й, над гръдта й –
пчела над нежен розов цвят.
Целунах ключицата бледа.
И ето – рязко прозвучал,
отрони се смехът в безреда,
смехът й чист като кристал.
Крака под дългата си риза
подгъна: „Виж я твойта цел.”
И в миг смехът й ме прониза
за опита да бъда смел.
Устата в дързост мимолетна
до клепките да се допре
успя. И тя глава отметна
назад: „О, тъй е по-добре!…
Но искам две-три думи… Нека…”
Аз я целунах по гръдта,
а тя усмихна се полека –
тъй даде ми награда тя…
Тя се събличаше пред мене.
А наглите дървета вън
чела в стъклата замъглени
допираха със звън, със звън.
Превод: Кирил Кадийски
(На поета и преводача Кирил Кадийски ще посветим специален ден.)
Толкова за днес. Правим го, за да не ни смаже тъмната лепкава лава на брифингите, наставленията, хоканията, соченето с пръст, лъжите, манипулациите.
Бъдете здрави. Бъдете храбри. Това е спасението.
Фрог нюз
