Винаги съм бил роднина с народната песен. Братът на баба ми – Кольо Княза, е бил певец и половина. Казват, че от устата му капели бонбони, като запеел, а рибите във Вита се качвали по камъните да го слушат.
Баба ми Дона и тя беше голяма песнопойка. Пееше и предеше и си плюнчеше пръстите, докато преде, за да е по-тънка вълнената нишка и по-лесно песента да омотава човека на кълбо. Цял живот все се ядосваше: – Ако на млади години бях отишла в София, щяха да ме запишат на грамафон. На грамофона казваше грамафон.
За баща ми Милчо да не говорим. Той пееше толкова медено, че сладките круши ряпа да ядат. Пеенето му беше леко усмихнато – кривеше си устата човекът малко настрани, нещо като скрито смеене, отпускаше се и въздухът потрепваше. Песните му бяха сладък въздух.
И както си пее песента баща ми, изведнъж спира, казва ти нещо, дава някакво нареждане и пак продължава. Понякога ме качваше на колата и тръгвахме за Тетевен – и да се поразкараме, и най-вече да попее. Много обичаше докато кара, да пее:
Мамина Пено, бедна болярка,
бедна и жъдна незаборавка.
Мама мислила, че ще те даде
на баш аджия, на чорбаджия.
А тя те даде, мамина Пено,
на Палашункин, на биволаря.
Мама мислила, че ще ми додеш
с бялото котле с червено вино,
а ти ми идеш, мамина Пено,
с черното котле с биволско мляко.
Иди си, Пено, иди си, мама,
да ти не гледам белите реце,
белите реце без златни гривни,
да ти не гледам босите крака,
босите крака, спуканите пете.
Ето такива думи и такава поезия, такива песни са ми замъглявали очите и са ми лекували сърцето.
И сега често слушам народна музика. Превключвам телевизионните канали с такава музика и се мъча да си успокоя мислите и да си пречистя душата. Дойдоха други времена, дойдоха нови певци и певици, нови оркестри и свирджии.
Тука няма да се разпростирам и да ви казвам кого и защо харесвам – нито съм такъв разбирач, нито ми е работа. Слушам такива песни, за да се нося в пространството и да ме няма тука, и ако може, да отивам там, където е красиво.
Само че две неща ми правят впечатление и ме мъчат. В тези наши, нека ги наречем фолклорно-песенни телевизии, Северна България я няма. Изчезна моята мила Северна България, няма ги вече нито големите северняшки песни, нито големите северняшки певци и певици. Сигурно защото магистрала Хемус още не е готова и не може да стигне до тези песни или защото няма какво да се експлоатира по така наречената патриотична линия, но нашият северен фолклор се е изпарил.
Северна България не граничи нито с Турция, нито с Гърция, нито с Македония и патриотизмът малко не върви, включително песенният. Вярно, Добруджа не е баш цялата, ама тя може да почака засега.
Главната ми дума е за македонската линия. Преди осемдесет и девета година тези песни бяха пренебрегвани в немалка степен. Вярно, имахме Пирин – Благоевград, но той не можеше да огрее навсякъде. Ама дойде демокрацията и като се почна с „Море сокол пие вода на Вардаро“, та му се не видя краят. Фестивали, фестивалчета, концерти, награди, фондации, организации, олимпиади, спартакиади, борби – всичко за македонската песен и за майка Македония.
Моля за извинение, ама ние така прекалихме, че се чудя как братята отвъд мътния Вардар са все още живи от нашата песенно-фолклорна любов. За трийсетина година се изпяха, съчиниха, прекопираха, имитираха и развалиха толкова песни от този свещен за сърцето на българина край, че направо не ми се мисли. Няма друго, освен Македония.
Освобождаваме я сутрин, обед и вечер, чертаем историческите ѝ граници и роним сълзи за героите. Само от време на време изпяваме нещо родопско, малко тракийско, шопско и пак почваме Йовано, Йованке.
И едни текстове се навъдиха нови – щом се каже македонско девойче, трябва да се добави, че го е родила българска майка юнашка и още толкова, толкова думи, в които ние всичките си ризи ги перем и белим само в Охридското езеро.
Знам, знам, че всички обичаме македонската песен. Знам каква болка ни е Македония и каква е историята с нея. Но това, което става, е бизнес – голям, манипулативен, политически, финансов и всякакъв бизнес. Бизнес и политиканстване от край до край.
И заради този бизнес, и заради тази наша мъка някои пресни комити и воеводи се качиха на държавни мерцедеси, станаха министри, други стигнаха чак до Брюксел. И все слушат „Йовано, Йованке“ по пътя си нагоре.
Това исках да ви кажа, а сега ще си пусна „Отдолу идат сеймени“ на Борис Машалов.
Николай Милчев
