Оня ден в София, на булевард „Цариградско шосе“, гръмнаха недостроената сграда на София прес. Десетилетия наред тази разгърната книга, както я определяха всички (а тя беше проектирана като разгърната книга), се рееше като непотребна тетрадка и бодеше очите на онези, които са със силно затворени очи за миналите години.
Наричаха я грозна, зловеща, непотребна и какво ли не. Даже един съвсем случаен и кратък български министър-председател приказваше, че никой не я щял, защото била от соца. А тя беше само една недопечатана книга. Тъжна недопечатана книга.
И я гръмнаха.
Дадоха по телевизорите как сградата леко се повдига, как трепва, как се затваря навътре в себе си и как се разкъсва на парчета. Не беше взривяване на сграда, а разкъсване на книга. Добре, че не се сетиха да я запалят. Влачиха и палиха други книги, но нея не я запалиха.
Изобщо не ме интересува защо „произведоха“ това гръмване. Сигурно аргументи и съображения ще се извадят колкото щете – нещо се е разпаднало и преобразувало, сменили са се собствености и още, и още – до безкрай.
Мене ме заболя обаче до кръв, че гръмват разтворена книга. Да оставим настрана, че и аз, и стотици други ходихме на бригада – да помагаме, докато се строеше сградата на София прес.В нея трябваше да има редакции на вестници и списания и да работят журналисти. Някои от нас може би щяха да работят в нея.
И най-ужасяващо беше съобщението, че гръмнали само половината. Представяте ли си – гръмнали само едното крило. Другото крило щели да решават какво да го правят по-късно. Книгата е накъсана наполовина и е с едно крило – голямо успокоение.
Можех да спра дотук, но не искам.
Помните ли как взривиха мавзолея? Помните ли тази грозна гледка – началниците на новодемократизирана България се изтъпанили на един висок балкон срещу мавзолея и се кефят на това, как изтриват от лицето на София комунизма.
С риск да не се съгласите с мен, ще кажа – това с бутането на мавзолея беше глупост над глупостите, престараване и комплексарщина, престъпление си беше. Този мавзолей можеше да остане като атракция, каквато няма в Европа, като Мавзолей на времето. Можеше да е и урок за поколенията, място за покаяние и размисъл и защо не – място за освестяване на самозабравили се властници.
Царе сме да взривяваме. Царе сме да взривяваме разтворени книги. С мавзолеите също ни бива, макар и от третия път на гърменето.Срамота и срам! И тъга, много тъга.
Николай Милчев
