У нас пандемията изглежда като медиен феномен. Хората не вярват. Особено извън София като излезете, виждате, че нямат много отношение към тази беда. Трябва да възпитаваме солидарност със света, с болните, с хората, които страдат. Да се научим на емпатия малко. Това липсва на нашата нация. Не мислим за другия като за себе си
Това коментира пред БНР Ивайло Дичев, професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в анализ на поколенческия профил на кризите.
"Това, че сега и днес младите са по-малко застрашени, не означава, че в други ситуации не е било тъкмо обратното – например при СПИН, върна се към 80-те години Ивайло Дичев, наричайки го „друг мистериозен вирус, който до ден днешен не е разгадан изцяло и нямаме ваксина“.
"Различни беди, различни бедствия, които човечеството преминава, поставят поколенията в различни отношения – ту едните са по-засегнати, ту другите и е много важно да удържим този пакт, това доверие между едните и другите", отбеляза Дичев.
"Трябва да имаме малко памет и усещане, че сме едно човечество и че трябва да бъдем солидарни".
„В историческа перспектива това, което ни се случва сега, не е много драматично. Изпитанията са различни. Всяко поколение минава през нещо. Мога да припомня прехода, 90-те години. Тези младежи, които тогава бяха ученици, бяха деца – много от тях преживяха много тежък период, много тежки десет години. Бащата и майката заминали в чужбина да работят, няма хляб, няма ток и т.н. Непрекъснато има някакви изпитания. Не трябва да мислим, че ще дойде момент, в който всичко ще бъде щастливо и безоблачно.“
Не бива тези екзистенциални беди, които ни се стоварват по една или друга причина, непременно да бъдат трансформирани политически и да бъдат политизирани, смята Ивайло Дичев.
Много хора смятат, че светът ще се промени радикално и ще минем към режим на по-голяма солидарност, че ще има повече равенство, допълни Ивайло Дичев, според когото няма да има съществена промяна.
„Цената на човешкия живот се вдигна страшно много. Ние в момента реагираме предварително, предпазни мерки взимаме за нещо, което все пак не се е случило в този мащаб, който в миналото сме го преживявали. И това е страшно хубаво. Парадоксът е, че след това хората ще кажат – защо беше всичко, след като не умряха толкова хора. Те не умряха, защото взехме предпазни средства. Този парадокс на мерките, които след това се оказват излишни, защото са успели.“.
