Ден на Европа. Ден на Победата. Година на COVID-19. Къде сме ние, по дяволите?! Накъде вървим? Имаме ли посока, ориентирахме ли се на кръстопътя, знаем ли целта…
Няма да има парад в Москва. Имат ли нужда мъртвите от маршируващи редици, танкове и ракети? Едва ли. Една свещичка стига. И една сълза.
Не бива да забравяме кафявата чума. Нейната „жътва“ отнесе десетки милиони.
Днес войната се води в киберпространството, лабораториите и болници с вируси. Отново умират хора и мечти.
Ще спре ли някога това? Защо братоубийството е толкова заразително? Нали хората се отличават от животните по това, че обичат? Да се обичаме, да не се нараняваме. Толкова ли е трудно?
А ние избрахме Висоцки на 9 май.
Владимир Висоцки
САМО ТОЙ НЕ СЕ ВЪРНА ОТ БОЯ
Всичко някак е друго… А както преди
пак просторът е тих и спокоен,
и гората е същата с тези води…
Само той не се върна от боя…
Аз не знам кой беше прав — често спореше с мен
и държеше на правдата своя.
Аз разбрах, че ми липсва от онзи момент,
в който той не се върна от боя.
Неуместно мълчеше, не пееше в такт,
нещо друго все бъбреше, свое,
всяка сутрин ме будеше още по мрак,
а от вчера го няма. От боя.
И не само това, че е пусто сега:
изведнъж осъзнах — бяхме двама…
И раздухваше вятърът мойта тъга,
щом след боя разбрах, че го няма.
Пролетта се отскубна днес като от плен
и гласът ми увисна в покоя:
„Ще запалим ли, брат!“ — но е тихо край мен.
Вчера той не се върна от боя.
С нас отново са мъртвите, щом сме в беда.
Те са даже в смъртта часови…
Отразен в тоя лес като в синя вода,
небосводът притихва спокоен.
И в землянката имаше място за нас,
беше общо и времето в строя.
Всичко вече е мое, но мисля, че аз,
сякаш аз не се върнах от боя.
СРЕЩА
В ресторанта висят, накачени
тук-там,
мечки три, богатири, велможи…
Сам на маса е седнал
един капитан.
— Тука може ли? — питам го.
— Може.
— На, пуши!
— Извинете, не пуша „Казбек“.
— Дай си чаша. Ще пиеш тогава.
Докато донесат, пий това
бе, човек…
Ха наздраве!
Наздраве ли? Става.
— Е, добре! — рече той, вече
доста пиян, —
както виждам, за водка си годен.
А видял ли си някога дот или танк?
А в атака — така — да си ходил?
Помня боя при Курск, старшина бях тогаз…
Що беля през главата ми мина!
Много нещо видял и препатил съм аз,
за да бъде животът ти мирен!
За баща ми попита. Разпсува се, че
съм негодник. Развика се диво:
— Ей, за твоя живот се съсипах, момче,
а пък ти, гад такъв, го пропиваш!
Пушка, пушка за тебе, и в боя сега!
А ти къркаш тук с мене безсрамно!
… Аз седях, сякаш стиснат от Курска дъга —
там е бил старшина капитанът.
Той съвсем се оля. Стихна нашият спор.
Но си спомням, преди да престанем,
аз обидих го. Казах му: — Няма майор
да си никога ти, капитане!
Превод: Румен Леонидов
Няма какво да допълним. 75 години след 9 май 1945 година светът все още не е спокоен. Както винаги е било...
Фрог нюз
