Миналото е изключително комфортно място, малък оазис, „затвор“, в който всичко ни е познато. И дори да не е така красиво, дори да има неща, които ни притесняват, убиват като стегната обувка, ние продължаваме да сме там, защото ни е познато. Хората се страхуват от непознатото, затова понякога избират „затвора“ на познатото нещастие в сравнение с непознатото. Оттам идва това преекспониране на миналото. То е тих убиец.
Това каза пред БНР писателят и поет Мария Лалева.
„Винаги съм вярвала, че миналото понатежава, когато му даваш прекалена стойност. Може би трябва да му дадем толкова стойност, колкото е нужна, без да го преекспонираме, без то задължително да бъде онова нещо, на което да стъпим, за да продължим напред.“
Ние не сме нашето минало, а нашето настояще, убедена е Мария Лалева.
„За да можеш да продължиш напред, трябват няколко дози смелост. Много повече смелост е нужна, за да кажеш коя част от миналото не си ти самият. Можеш да вземеш от него тази част, която след хубав анализ и честен разговор със себе си, можеш да кажеш – аз бях тогава най-близо до моята представа за това коя е хубавата част от мен, искам да я взема и да продължа. Миналото е една химера, както и бъдещето, но докато бъдещето е въпрос на избор, миналото е единствено въпрос на анализ – откъде съм минал и не съм бил аз, къде съм бил наистина аз.“, споделя още писателят.
Според Лалева от изминалите два различни месеца на изолация и ограничения можем да вземем „усещането, че не ни трябва толкова много, колкото преди имахме, за да се чувстваме добре и в равновесие“. Лалева вижда в пандемията и изолацията повече позитиви.
„Негативите са социални, икономически, но, както казваше моят баща – неща, които се оправят с пари и труд, не са проблем. Има нещо много по-важно: човекът имаше нужда да спре и да се вгледа в себе си и в собствените си избори – в това кой е, с кого живее, какво работи, кое му липсва от оня свят, който по някакви причини ни беше забранен да го живеем два месеца.“
Равновесието между материалното, консуматорското в нас, и духовното, е много нарушено, смята Мария Лалева, според която тези два месеца са ни били нужни, за да се сетим, че сме „много повече от едни тела и едни разумни кутии, които имаме в главата си“.
Има един неумолим закон на промяната – нито една сутрин не се събуждаш същият като предния ден. Има неща – вещи, чувства, спомени, които имат сантиментална стойност и са ти мили. Но за да нахлуе нещо ново и да обновиш себе си, трябва да изхвърлиш нещо, да освободиш място, казва Мария Лалева.
„И ако усещаш, че много те спъва нещо – старата ваза, старата печка, споменът за някого, това ти причинява болка, тежи, а искаш да вървиш нагоре, трябва да хвърлиш излишния товар, да олекнеш. За да се разшириш, трябва да разчистиш. Затова казвам, че човек има най-важната задача първо да говори със себе си, първо да разчисти в себе си, да е честен със себе си, да уважава себе си. Тогава може да опита да уважава и да бъде честен с останалия свят, с другите хора. И тогава се чувства по-свързан. Разчистването е задължителен процес, когато си приел, че искаш да се развиваш.“
Мария Лалева има особено разбиране за пресечната точка между нещото, наречено съдба или предопределеност и свободната воля и собствените усилия. „Там, където има съдба, трябва да се научим на смирение. Смирението не означава примирение. Смирението означава да приемеш определени ограничения, определени неща, през които трябва да минеш, а свободната воля е как ще минеш.“
