На 2 юни честваме Ботев и загиналите за свободата на България. Честваме и Ботевата поезия. Кълнем се, че ни е любима, че я носим в сърцата си... Съмнявам се.
Аз лично изтръпвам от стиховете на Ботев, възнасям се и се смалявам, но да кажа, че ми е любима - не мога.
Ботевата поезия трудно може да ни е любима поезия, защото тя трябва да е наша съвест, а коя съвест е любима на човека? Съвестта тревожи, засрамва, укорява, съвестта е бъдеще, а бъдещето плаши.
По-честно е, ако си кажем, че днес честваме не Ботевата поезия, а плахата си надежда, че там, в бъдещето, може би тази поезия ще стане част от нашата съвест.
Ще го кажа още по-ясно - на 2 юни честваме несъстоялата се наша съвест, излята в съвършен стих.
Между "настане вечер, месец изгрее" и "слънцето спряло сърдито пече" минава животът ни.
И от нас зависи дали ще имаме очи да прочетем:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира.
Или ще зяпаме тържествената заря проверка в небето и ще ръкопляскаме на фойерверките.
Защото едно е "звезди обсипят свода небесен", друго са фойерверките.
Николай Милчев
