Не съм много щастлив от нещата, които се случват в момента в България, няма какво да се лъжем. За съжаление твърде малък е броят на хората, които осъзнават, че трябва да се борят за всичко, за което си струва. Това е проблем. Просто хората трябва малко да избягат от стереотипа, че от нас нищо не зависи.
Това заяви в интервю пред ФрогНюз Никола Райков.
Никола Райков е един от най-успешните детски автори у нас. В началото на писателската си кариера се занимава с писане на литература за възрастни, но истинско признание получава след създаването на първите по рода си книги-игри от поредицата "Голямото приключение на малкото таласъмче". Райков живее дълго време в САЩ, където завършва "Информационни технологии". Решава обаче да се върне у дома - в България. Мести се в едно малко старозагорско село, където живее заедно със съпругата и сина си.
Ето какво разказа още той:
Живял си дълго време в Чикаго. Защо се върна в България?
Имаше голямо разминаване с американската система и светоглед и разбирането ми за това какво прави човек щастлив. Материалното там е изведено до някаква крайност. В европейските държави все още има една голяма разлика - повече се усеща социалното, хората се опитват. Тук например майчинството е 2 години - имаш възможност да отделиш едно доста сериозно внимание на детето си, докато в САЩ то е 40 дни. И тук обаче вървим към "американизиране" на нещата.
Имаше ли нещо, което да те разочарова?
Не мисля, че е имало нещо, което да ме разочарова. Знам какво е тук, не попадам на ново място. Никога не съм съжалявал за този свой избор - знаем си минусите.
Кои са “таласъмите” на нашето съвремие и как да се борим с тях?
Трудно е. Само с личен пример и с ясно изразена лична позиция, гражданска активност. За съжаление твърде малък е броят на хората, които осъзнават, че трябва да се борят за всичко, за което си струва. Това е проблем. Имам силно изразена гражданска позиция. Участвал съм в много протестни действия, някои от тях завършиха успешно. Начините ги има, не всичко е загубено. Просто хората трябва малко да избягат от стереотипа, че от нас нищо не зависи. Най-силно изразената ми позиция бе относно опазването на парк “Бедечка” в Стара Загора - там дълги години имаше много сериозен проблем. В крайна сметка засега всичко изглежда добре. Само нещата трябва да се доведат до край. Не се свеня да заемам гражданска позиция, когато моралният ми компас е предизвикан.
Накъде сочи в момента той?
Не съм много щастлив от нещата, които се случват в момента в България, няма какво да се лъжем. За съжаление не се вижда ясен изход от ситуацията в момента, чисто политически. Но пък понякога се случват доста неочаквани неща. Не съм краен песимист.
Ужасна е ситуацията с българското Черноморие в момента. Безхаберието е много голямо - от 9 месеца се знае за тази тръба във Варна, която замърси водите. Институциите не реагират, до момента, в който няма някакъв много сериозен граждански натиск, за да направят нещо по въпроса. Унищожаването на дюните, застрояването - за мен всичко това са симптоми на твърде материалистичния ни начин на живот. Получава се така, че се борим със симптомите, без да изкореняваме самата причина за това. Мисля, че генерално има нужда човечеството да тръгне в друга посока - да има баланс и да има и духовност в живота на човек. Тогава всички тези симптоми ще придобият друг вид.
Искам да науча сина си, че човек трябва да прави осъзнати избори в живота си и да знае, че носят последствия след себе си и да не прехвърля отговорността на някой друг. Би ми се искало да остане в България, но няма да го спра - това е неговият живот и мисля, че децата трябва да избират сами. Бих се радвал, ако остане тук.
Темата за българското образование също не ти е далечна. Смяташ ли, че системата у нас отговаря на съвремието и какво би искал да се промени?
Концепцията в българските училища е доста остаряла за мен. Много е закостеняло всичко спрямо съвременните тенденции в образованието. Трябва да се дава много по-голям избор на децата. За мен това е начинът да научиш нещо - когато ти е интересно, процесът е много по-бърз, отколкото ако това трябва да стане насила. Ученето под форма на игра става много по-лесно при малките, но за съжаление това отсъства в образователната система. За щастие в момента има много алтернативи на традиционното обучение.
Привърженик съм на образователната система във Финландия - по-малко домашни, по-свободно избиране на предмети, премахване на границите. Мисля, че в българското училище не са достатъчно застъпени културата, изкуството, физическата активност. Това е проблем на западния свят - отдава се твърде голям приоритет на езика и математиката, на точните науки.
Ти си един от най-успешните детски писатели у нас. Най-младият носител си на националното отличие "Константин Константинов" на Министерство на Културата - най-престижната награда за детско творчество в България. За капак си и част от така наречените "самиздат" автори. Как започна изобщо да се занимаваш с това?
Синът ми като беше на 3 годинки и половина му четях детски книги, но в един момент осъзнах, че повечето от тях не ми харесват особено и аз бих могъл да се справя по-добре от това, въпреки че не бях писал за деца до онзи момент. Опитах и се оказа, че всъщност ми се получава още по-добре. Не съм търсил тогава издателства - директно реших сам да се занимавам с всичко.
Предполагам, че не е по-трудно от където и да било другаде. Има много хора, които се самоиздават. Обикновено немалка част от това е плява и хората трудно гласуват доверие на самиздат. Дори да е качествено, много е трудно сам човек да има достатъчно познания по всички аспекти, които обхващат създаването на една книга и после продажбата и така, че да се справи успешно.
Не мисля, че съм срещал кой знае какви трудности, но е възможно това да се дължи на факта, че правя всичко с огромно желание и така човек преодолява трудностите доста по-лесно. От тогава до сега не мога да се оплача.
В началото паралелно се занимавах и с уеб дизайн. Но от общо взето две години това ми е основният поминък. С гордост мога да кажа, че съм професионален писател.
Как се създава подобна книга-игра?
За да напишеш нещо такова, трябва да имаш и подобен тип логическо мислене. Завършил съм информационни технологии и всъщност не ми е толкова трудно да направя схемата на книгата, но зависи и колко сложна е структурата. В “Приказка от два свята” структурата е много сложна, въпреки че не си личи. Максимално съм се опитал да я опростоя за читателя. Там имаш свободно движение по карта с различни локации, чиято кодировка се променя в зависимост от играта - в зависимост от действията на играча. Има и събиране на предмети. Там е доста по-трудно не толкова да се направи самата схема, колкото да си напълно убеден, че всичко работи перфектно и няма да има проблеми при читателя. Би било фатално, ако той не може да продължи в един момент.
Книгите пораснаха със сина ми - всяка следваща е за годинка по-големи деца. В момента вече сме на прага на юношеската литература. Това е преломен момент. При писането за по-малки има огромна свобода и можеш да позволиш на фантазията си да счупи всякакви граници. За да изградиш измислен свят при юношеската литература, трябва да го подчиниш на определени правила, които да спазваш през цялото време. По-лесно ми е да пиша за деца, въпреки че сентенцията е точно обратното. Много специфично - ако уклонът ти е такъв, това не важи.
Какво би казал на младите хора в България?
Да не бързат да “погребват” детето в себе си, защото това е много важен аспект в нас, който ни позволява да продължаваме да гледаме с любопитство и широко отворени очи на света. Лесно е ежедневието да покрие с прах този детски поглед, а той е много важен, за да се чувства човек щастлив.
Въпросите зададе Джесика Вълчева
