Съединението на България е актът на фактическо обединение на Княжество България и тогавашната османска провинция Източна Румелия през есента на 1885 г. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) и става факт след избухването на бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември нов стил), подкрепен от българск
Ирина Калчева Предпоставките за бунтовете в българските територии се появяват с подписването на предварителния Санстефански мирен договор и Берлинския мирен договор, с които приключва десетата поред руско-турска война (1877-1878 г.). Санстефанският мирен договор слага край на почти петвековната турска власт и дава на освободената България нейните етнически граници, обхващащи днешна България, Македония, Одрин, егейския бряг с градовете Ксанти, Дедеагач и Кавала и част от Сърбия, по-късно известна като Западните покрайнини. На Берлинския конгрес обаче предварителният договор е напълно пренебрегнат и границите на България са прекроени до неузнаваемост. Новата държава получава само териториите между Дунав и Стара планина, а частта между Балкана, Рила и Родопите е обособена като автономна провинция Източна Румелия в границите на Османската империя. Така Великобритания и Австро-Унгария отрязват излаза на България на Егейско море, като по този начин ограничават и достъпа на Русия до Средиземноморието. Македония остава изцяло под властта на Високата порта. От тази гледна точка е логично българите в трите разделени територии да се стремят към повторното си обединение в единна държава.
От пролетта на 1885 г. сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е честването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия и Княжество България. БТЦРК установява връзки с някои висши офицери като капитан Райчо Николов и капитан Сава Муткуров, както и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори с майор Данаил Николаев, най-висшият офицер в областта, който подкрепя идеята за обединението, но е скептичен към липсата на реалистична стратегия на комитета. БТЦРК планира Съединението да се проведе в началото на септември, когато голяма част от румелийската милиция е мобилизирана за провеждането на маневри. На 29 август Сава Муткуров и членът на комитета Димитър Ризов се срещат в Шумен с княз Александър I, за да получат подкрепата му. Князът обаче не уведомява за това скептично настроения към идеята министър-председател Петко Каравелов. Първоначалното намерение на БТЦРК е Съединението да се обяви на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище (Източна Румелия) избухва бунт, който е овладян още същия ден от милицията. Пред опасността страната да бъде обхваната от разпокъсани спорадични бунтове, а ръководителите на заговора да бъдат арестувани, комитетът решава да ускори начинанието и още същия ден представители на БТЦРК са изпратени в различни градове на областта, откъдето трябва да поведат бунтовнически групи към Пловдив и да ги поставят под командването на майор Данаил Николаев.
На 4 септември група бунтовници под ръководството на Продан Тишков – Чардафон, местния водач на БТЦРК, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре (днес – гр. Съединение). На следващия ден правителството начело с Иван Гешов провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител обаче категорично отказва. На 5 септември няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре се придвижват към Пловдив, столицата на Източна Румелия, и през нощта срещу 6 септември частите, командвани от майор Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството. Генерал-губернаторът Гавраил Кръстевич е известен като патриот и не оказва съпротива на бунтовниците. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски и е обявена обща мобилизация, която да посрещне очаквания удар от страна на Османската империя.
На 8 септември княз Александър I провъзгласява Съединението със специален манифест. Реакциите от страна на Великите сили са различни. Противно на очакванията Русия не подкрепя обединението на българските територии поради острия конфликт с княз Батенберг. За да се противопостави на Санкт Петербург, Лондон дава подкрепата си на България при условие, че започнат веднага преговори с Високата порта. Османската империя от своя страна е възпрепятствана да се намеси със сила както от договореното на Берлинския конгрес, така и от двете Велики сили Русия и Великобритания, които настояват за свикването на международна конференция в Константонопол. Франция и Германия подкрепят идеята.
Съединението превръща България в най-голямата държава на Балканите, което не се нрави на нейните съседки Сърбия и Гърция. Демонстранти в цяла Гърция призовават Атина да обяви война, но след намесата на Лондон страстите се успокояват. Не стои така обаче въпросът със Сърбия. Тя също има териториални претенции, но се радва и на подкрепата на Австро-Унгария, която се страхува от създаването на силна славянска държава. В резултат на това на 14 ноември 1885 г. сръбският крал Милан Обренович IV обявява на България война, която завършва със срамно поражение за сърбите. След края на Сръбско-българската война, България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия ще имат общо правителство, парламент, администрация и армия, а единственото разграничение между двете части на страната, което е запазено до обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г., е, че българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия.
