В кой закон пише, че прокурорите не трябва да повдигат обвинения на определени хора, които имат власт и пари? В кой закон пише, че правосъдието е два или четири вида – за бедни и за богати, за управляващи и опозиция? В кой закон пише, че делата се решават не по съвест и по доказателства, ами както каже Главният? В никой закон не пише това! Но то се случва от 30 години насам!
Тези риторични въпроси зададе журналистката Анна Заркова пред екипа на Фрог нюз. Потърсихме Ани, както всички я наричаме, провокирани от най-новата й книга, която скоро ще излезе на пазара. Ето какво каза тя за нея:
– Ани, след няколко дни ще представиш официално последната си книга, озаглавена “Главните прокурори - от Татарчев до Гешев”. Какво те провокира да посветиш толкова много страници на тях?
– Аз не съм автор на идеята за тази книга. Идеята ми е подарена преди 2-3 години от един мой приятел, добър човек и съдия – един съдия, който вярваше искрено, че правото може да бъде наистина изкуство на доброто и справедливото. Става дума за Димитър Гочев – бившия конституционен съдия, един от доайените в българското правораздаване, с авторитет от международен мащаб. Той, за съжаление, вече не е между нас и аз не знам дали успях да направя тази книга така, както той си я представяше.
Идеята Димитър Гочев ми я даде веднъж, когато правех с него поредно интервю и го запитах: „Г-н Гочев, може ли да се каже, че България е прокурорска, а не правова държава? Или това е абсурдна фраза?“ Той ми отвърна нещо, което помня и досега, още повече, че пазя записа: „Фразите, Ани, много поевтиняха. Да видим фактите. Факт ли е, че прокуратурата в България става политически играч. Факт е. Защото главният прокурор, както виждаме напоследък, може да открие или да закрие разследване срещу всеки политик във всеки политически момент и така да създаде определена политическа ситуация. А факт ли е, че конституцията възлага на главния прокурор съвсем друга, различна задача – да бъде надзорник на законността? Факт. Това са два факта, коити не се съчетават. И това е проблем, който трябва да се решава.“ „Да се решава, но как?“ – попитах аз. „Никой – отговори ми съдията – нито ти, нито аз, нито съдът в Страсбург не е в състояние да реши някой важен въпрос без първо да събере всички факти, да ги огледа в писмен вид и да им направи анализ. Ти си журналист. И ще ти кажа,че аз, ако бях на твое място, щях да спра да записвам разни бърборковци с тоя касетофон и щях да напиша една книга за главните прокурори. Не за всички, а за демократично избраните. За Татарчев, за Велчев, за Филчев, за Цацаров!“….Гешев тогава не беше избран, дори не беше кандидат… Като чух това за книгата, аз се засмях.
– Защо?
– Ами смешно ми стана. Какво да пиша за главните прокурори? Роман? За Татарчев, Велчев, Филчев и Цацаров е писано във всеки ден от мандатите им толкова много, че Бог да слезе от небето, не може всичкото да го прочете. Така и казах на г-н Гочев. Но той говореше за книгата сериозно: „ Ще напишеш за всеки от тях – кой какво е направил в своя мандат. Какво е казал, кога е излъгал, какво е изтърпял, кога законът му е пречил и кога му е помагал. Ще се получат четири портрета на Главните прокурори и също така четири портрета на държавата, която искаме да стане по-добра. Покажи ми кой е адвокатът на държавата и аз ще ти кажа каква е тя и каква промяна й трябва“…Доста пъти разговаряхме със съдията за книгата, аз имах честта да бъдем приятели. Но когато реших да я напиша все пак, него вече го нямаше…
– Какво искаше да покажеш за Главните прокурори - тяхната индивидуалност, да сравниш работата им или нещо друго?
– Исках да покажа, че ако в прокуратурата има проблеми, тяхното решение е много повече в хората, отколкото в законите, които все променяме и променяме…Да, законите са важни, но много по-важни са хората, които ги прилагат. На нас все законите са ни виновни, нали така? И все ги ремонтираме – тъй, пък инак и обратно, та белким несправедливостите престанат…Е, добре, но докога? В кой закон пише, че прокурорите не трябва да повдигат обвинения на определени хора, които имат власт и пари? В кой закон пише, че правосъдието е два или четири вида – за бедни и за богати, за управляващи и опозиция? В кой закон пише, че делата се решават не по съвест и по доказателства, ами както каже Главният? В никой закон не пише това! Но то се случва от 30 години насам!
– Трудно ли се пише за Обвинител №1?
– От една страна, не е трудно. Не и за мен, понеже аз дълги години бях във вестник „Труд“ репортер и отговорен редактор на криминалните и съдебните новини. Следила съм ежедневно делата и думите на Главните и имам записки за тях – правила съм ги добросъвестно от началото до края на техните мандати. Ако искате, елате да ги видите в оригинал – стотици папки с ръкописи, разпечатки и изрезки от вестници, събирани от 1991г. насам – намират се в мазето на моя блок в Зона Б-18 и ако ги наредя една до друга по дължина ще стигнат сигурно до къщата на премиера в Банкя…Но не е съвсем лесно да се направи книга от тях. Трудно е. И аз не знам дали успях да се справя. Исках книгата да откликне на острата нужда от справедливост, която повечето хора чувстват. Много от тези хора нямат понятие – и това не е укор - как съдебната система функционира. Те само се досещат, че прокуратурата е главният изпълнител на наказателната политика. Че от нея най-много зависи дали тя ще върви, или ще куца. Хората за Главния прокурор знаят малко, а в годините назад не знаеха нищо. А му се жалваха и продължават да му се жалват за всичко, размахват го като плашило, хвалят го или го псуват…
– Имаш ли пристрастие към някого от Главните?
– Не, струва ми се. И от професионален, и от личен опит знам как боли от ъперкутите, които раздава прокуратурата, особено като се разиграе на политическия тепих. Записвала съм изповедите на доста хора, потърпевши от такива удари. И самата аз съм попадала между тях, поне на три пъти. Два пъти заради „неправилните“ ми въпроси в интервюта, посветени на прокурори – рушветчии и веднъж заради моя син, който проявява неблагоразумието да се изявява като политик от опозицията – едно неблагоразумие, чиито последствия по българските земи безподобният Алеко Константинов е описал с великолепното си чувство за хумор в повестта „Бай Ганьо“ още преди век и половина…
Това от една страна. А от друга, аз уважавам главните прокурори, разбира се. Това са все волеви мъже със солидна юридическа подготовка и е възмутителна лекотата, с която някои господа използват като боксови круши техните имена, а същевременно им пращат жалби, коленичат и чакат справедливост от тях.
– Разминава ли се обществената представа за главния прокурор с личностите, които реално заемат тази позиция? Защо образът им по-скоро плаши, отколкото всява сигурност и спокойствие?
- То е очевидно, че главният прокурор не е просто човек, който стои зад една институция. Той може сам по себе си да бъде институция, ако поиска. В България всеки прокурор се ръководи от по-горестоящия, а всички заедно се ръководят от Главния, включително когато образуват, приключват и прекратяват дела. И това е така не защото го пише в Конституцията или в Закона за съдебната власт, а защото средностатистическият български магистрат е склонен, докато държи Наказателния кодекс в ръка, да следва Бай ти Ганьовия кодекс с неговите постулати: „Срещу ръжен не се рита“, „Не си ли с властта, спукана ти е работата“ и „ Келепир да има – хората пари направиха“…Тъй или инак, Главният прокурор практически променя човешки съдби – неведнъж сме го виждали. И от него основателно се страхуват както виновните, които заслужават наказателно преследване, така и невинните, които могат изневиделица да станат с негово съдействие мишена на политически или икономически репресии или на лично отмъщение от някой големец.
– Наистина ли над главния прокурор е само Бог?
– „Над мен е Бог“ – това го казваше Татарчев. Двама от наследниците му на този пост се мръщят – Татарчев не бивало да говори така. Ами как? Какво да каже? „Над мен са депутатите“ – така ли? То би било чиста лъжа. Да, главният прокурор се отчита, обаче формално – като праща на Висшия съдебен съвет годишен доклад, а съветът го препраща на депутатите. И? Възможно ли е депутатите да не му харесат доклада? Възможно е, но хипотетично само. Аз не помня доклад на Главния да е предизвикал парламентарен дебат, а камо ли да бъде порицан. И такава хипотеза, доколкото знам, дори не е предвидена в правилника на Народното събрание.
– Но съдът контролира прокурорските актове, казват?
– Това е вярно. Но има неща над които съдиите нямат контрол - това са прокурорските откази за образуване на наказателни производства. И тези откази – това е публична тайна, май – са чадърите с които прокурорите пазят негодници от всякакъв ранг.
– С какво настоящият обвинител №1 Иван Гешев се отличава от своите предшественици?
– Науката генетика учи, че всеки човек е това, което е, благодарение на хромозомите, които е наследил – 24 от майка си и 24 от баща си. Всяка хромозома има стотици гени, а учените казват, че понякога само един е достатъчен да промени живота на човека. Дори да имате триста милиарда братя и сестри, вие всички ще сте различни, пише в бестселъра „Вие и наследствеността“. Казвам това, защото доста политици и други твърдят, че Гешев бил „клонинг на Цацаров“. Мои колеги, чието мнение много ценя ми казват: „Ани, ще видиш, че Гешев и Цацаров ще раздават справедливост еднакво и заедно, като сиамски близнаци!“ Обзалагам се, че няма да е така. Но предстои да видим как ще е.
– Основателни ли ти звучат упреците към Гешев, че проявява двоен аршин - към едни дела е супер активност, а други ги подминава?
– Засега изглежда точно така. Но имай предвид, че Гешев е главен прокурор от има-няма 6 месеца, а го чакат още 6 години и половина мандат. В книгата ми неговият портрет е недовършен. А от портретите на неговите предшественици се вижда как те с течение на годините силно се променят. Ранният Татарчев и късният Татарчев, ранният Филчев и късният Филчев, ранният Велчев и късният Велчев никак не си приличат. Ама никак. Същото важи и за Цацаров. Нищо чудно и с Гешев да бъде така.
– Дълги години България се сочи за най-корумпираната държава в Европа. Защо този проблем се оказа препъни камък за всички главни прокурори?
– Вярно е, че всички главни прокурори досега се провалят като „хирурзи“ в тази операция, която с думите на Гешев можем да наречем „разплитане на свинските черва“. На моменти на някой от тях му затреперва ръката, на друг му прилошава от миризмата…Защо и как? Това е въпрос на сложен анализ – на политически обстоятелства, на характери… Но има едно нещо общо в начина, по който Главните употребяваха скалпелите. С тях те – нарочно или не – досягаха само апендиксите – закърнелите органи на властта, през които вече не минава корупционната храна. Все така ставаше някак си, че в оперативното им поле се оказваха все бившите – ексминистри, ексшефове на агенции и комисии – и то чак тогава, когато са спрели да разпределят обществените поръчки и субсидиите. Оправдателните им присъди са обясними, както и свързаното с тях усещане за безнаказаност у действащите управници. Това е системна грешка на държавното обвинение. Ако иска, Гешев може да я избегне.
Въпроси на Катя Илиева
