Само допреди две седмици трудно бихме могли да си представим, че по улиците на българия ще излязат хиляди протестиращи и ще поискат оставката на правителството. Всекидневните демонстрации в столицата и в други градове на страната връщат кристално ясните спомени от протестната вълна през 2013 и 2014 г.
Доскоро България изглежда “дремеше” под така наречената “стабилност” на премиера Бойко Борисов и неговия трети кабинет - коалиция между неговата дясно-центристка партия ГЕРБ и крайно десни политически формации.
През последните няколко години няколко протеста и скандала се разразиха в страната, но нищо не разклати лодката. Стабилността и съответно Борисов възтържествуваха. Статуквото бе подкрепено он ЕС и в частност Европейската народна партия.
Изведнъж поредица от събития за кратък период от време задействаха непрестанния публичен гняв и доведоха до демонстрациите миналата седмица, въпреки продължаващата епидемия от COVID-19. Въпросът е - достигната ли е превратна точка?
Една нация, на която й дойде до гуша
Корупцията и нейните “съпътстващи заболявания” са едни от основните проблеми на България. Няма да е преувеличено, ако се каже, че държавата е в хватката на тъмни интереси със съучастието на политическата класа. Изминали са 30 години от падането на комунистическия режим, повече от десетилетие от присъединяването на България в Европейския съюз. Страната обаче продължава да е най-бедната държава в Общността и да отбелязва значително по-лоши резултати от известните “отстъпници от демокрацията” в блока - Унгария и Полша.
В този смисъл, няма нужда да се съставя подробен списък на мотивите, заради които хиляди хора скандират “Оставка!”, “Мафия” и “Престъпниците - вън” под прозорците на властта в столицата. На българите просто им е дошло до гуша - от незаконното забогатяване на представителите на политическата класа, злоупотребата с държавните институции, разрушената инфраструктура и неадекватните услуги, влошаващата се медийна среда, ерозията на върховенството на закона и произвола на прокуратурата.
Нещо повече - Европейският съюз се оказва неспособен или по-скоро не особено склонен да наложи някаква съществена промяна. За много български граждани възможностите, които предоставя членството в блока се съсредоточиха върху движението - търсят бъдещето си другаде.
Но заради епидемията от COVID-19 много от онези, които са напуснали родината си, сега са се върнали обратно. Те се сблъскват с общата реалност и скорошните събития.
Влизането в президентството
Още от протестната вълна на 2013-2014 г. политиката на България е доминирана от Борисов и неговата партия ГЕРБ. Единственият политически опонент на Борисов с всякакво значение е президентът Румен Радев. Независим кандидат, който получи подкрепата на опозиционната Социалистическа партия - БСП по време на президентските избори през 2016 г. Радев спечели с огромна преднина пред кандидата на Борисов.
Постоянно разгарящия се конфликт между премиер и президент през последните години даде още един тласък на протестите.
От части това има общо и със спорния избор на новия главен прокурор - Иван Гешев, на който Радев се противопостави. Гешев, който има подкрепата на премиера, се възприема широко като личност, която играе в интерес на определени хора, като медийния магнат Делян Пеевски.
Още от назначаването си Гешев се е заел да се справи с корупцията, макар и избирателно, насочвайки се към хора като беглецът и бивш хазартен бос Васил Божков, известен като Черепа, или банкера Цветан Василев.
Когато служители на Гешев бяха изпратени на рейд в президентството под претекст антикорупционно разследване, привържениците на президента излязоха на протест.
Новия протестен съюз
Ходът срещу Радев се възприе като правораздаване заради публичната позиция на президента относно случая с Христо Иванов - бившият правосъден министър и лидер на малка опозиционна партия, който се опита да акостира близо до лятната резиденция на Ахмед Доган - почетния председател на ДПС. Това е още една противоречива българска личност.
Партията на Иванов, която настоява за съдебна реформа, не успя да влезе в парламента по време на изминалите избори, но пък постигна успех на местните избори. Ходът край летните Сараи на Доган, при който наяве излезе злоупотребата с институционална власт, провокира привържениците на партията, които също излязоха на протест.
В рамките на един ден няколко на пръв поглед отделни групи събраха в един масов протест. В резултат на това се появи невероятна, дори безпрецедентна протестна коалиция, съставена от привърженици на Радев, социалисти, екологични активисти и градски избиратели от средната класа.
Този съюз се случва в страна, белязана от партизански раздори и десетилетия на предразсъдъци. Но вълната е подхранена от енергията на младежи, върнали се от чужбина и излезли на улицата. Това има доста обещаващ потенциал, ако уроците на миналото в действителност са научени.
Разликата между протестите днес и тези през 2013-2014 г.
Привидно, масовите протести в момента наистина приличат на демонстрациите в периода 2013-14 г. Но има някои доста важни разлики.
Първо, това е първият път, в който средната класа от така наречените “млади и красиви” (както бяха наречени през 2013 г.) излезе по улиците, за да поиска оставката на правителство, което не е ръководено от посткомунистическата Българска социалистическа партия. Всички предишни демонстрации - тези през 1990, 1997, както и тези през 2013-2014 г. се характеризираха с първосигнален антикомунизъм. Възходът и хегемонията на ГЕРБ бяха подпомагани от същите антикомунистически клишета. Въпреки че новата протестна коалиция може да бъде потенциална смяна на играта, тя също е податлива на евентуални вътрешни разделения.
Второ, въпреки че социалистите подкрепят протестиращите, малко вероятно е те да получат власт отново, както се случи през 2013 г. Нямат нужната избирателна аритметика, за да постигнат това. След избухването на протестите, БСП внесе вот на недоверие срещу кабинета, но има малък шанс той да постигне някакъв успех. Борисов все още може да разчита на партньорите си.
Освен това, всяка политическа коалиция, породена от динамиката на протестите, ще се сблъска с тежките реалности на властовия баланс в България.
Трудно е Борисов и ГЕРБ да останат встрани, но и неформалните структури, които са част от политическото тяло на България не могат да бъдат изкоренени за една нощ. От последните събития стана ясно, че Доган или Пеевски не се нуждаят от партията си ДПС, за да имат власт и да упражняват влияние.
Ако пост-протестна политическа формация в крайна сметка успее да спечели места в парламента, всеки опит за съвместно управление може да приключи с гаф, както беше в случая с Реформаторския блок след 2014 г.
Премиерът е свикнал да се справя с кризи
Кризите не са нещо ново за Борисов. До този момент е следвал добре известен наръчник - като направи няколко отстъпки и дори уволни някои министри като част от тактическо отстъпление, същевременно хвърли няколко обвинения наоколо, като например че протестите ще нанесат значителна вреда на икономическото възстановяване на страната.
И въпреки декларацията, че няма намерение да даде оставка преди изтичането на правителствения мандат, ако прецени, че е възможно, ще хвърли оставка и ще предизвика избори с вярата, че би могъл да ги спечели.
Спомняйки си тези уроци, протестиращите трябва да имат реалистична представа и да се пазят от предразсъдъци, за да не се поддадат на разделения и съответно да се стигне до там, че усилията им да отидат на вятъра,
Протестното движение трябва да може да създаде възможно най-широк тактически електорален съюз с минимално поле за промяна. Това обаче се е утвърдило като доста трудно с оглед на миналото.
Такъв съюз трябва да има за цел да влезе в парламента, но не и да се съуправлява. Целта трябва да бъде противопоставянето, а не прихващането от страна на властите. Това е единствената надежда за смислена промяна. Демонстрантите трябва да се приготвят за една дълга игра. Техните противници вече са го направили, а те са по-опитни играчи.
