За разлика от много хора, които казват, че не съжаляват за нищо, аз съжалявам почти за всичко. Съжалявам, че писах стихове, а не писах доноси.
Съжалявам, че станах учител, а не станах настойник на дъждовете.
Съжалявам, че помня всичко, а не си поръчах спомени според политическите сезони.
Съжалявам, че не бях по-смел.
Съжалявам, че обичах наполовина - колкото можех.
Съжалявам, че не внимавах в картинката, а внимавах в пейзажите и т.н., и т.н.
Това го приемете като ирония, като сатира, приемете го като разкаяние - както искате, така го приемете.
Съжалявам, че членувах в съюзи и сдружения, че бях постоянен член на собствените си лутания.
Но това, че членувах в профсъюзи, беше моята най-голяма грешка, моята мъка.
Колко съм се разочаровал само от тези паразитни, смешни, гротескни и абсолютно фалшиви профсъюзи. Подкрепи, КНСБ-та, СБУ-та и една купчина още профсъюзи. Вятър и мъгла, прах по тупан, мижи да те лажем и нищо, нищо.
След краха на голямата учителска стачка, в която участвах от първия до последния миг, нещо се счупи в мен, изпепелих се. И друг път съм се чупил и изпепелявал, но тогава напълно изчезнах. Какво предателство, какво задкулисие.
И сега, когато бъдещето ни е на кантар, когато бъдещето ни виси на косъм на Орлов мост, профсъюзите отново са невидими.
Това са те - невидимите профсъюзи. Димитровци, Маноловци, Такевци - сложили са си шапки невидимки.
Профсъюзи само за техните вождове - оядени и самозабравили се.
Николай Милчев
