Гледам, че много хора пускат снимки на Маджо, на Бойко Борисов с Пашата, Маргините и разни други герои от 90-те години на миналия век. Което ме връща към спомени за първата ми среща с Борисов.
"Мутри вън" сега се смята за модерен лозунг, но да припомня, че през 1996 г. имаше национална кампания, наречена "Не на страха". Патрон беше тогавашният президент на България д-р Желю Желев. А лицето на кампанията бяха дуетът Дони и Момчил - мегазвезди по онова време. Обажда ми се Дони в един прекрасен зимен ден и казва: Жоре, страшна драма с едно семейство от София, мутрите ще ги убият, а полицията нищо не прави, хората са отчаяни, писали за помощ на американското посолство, дай да направим нещо и да ги спасим. Ама разбира се, викам му, нали сме "Не на страха", майната им на тия мутри, давай писмото, ще го публикувам веднага. Статията излезе на първа страница в съботния дебел брой на вестника.
Само пак да припомня, че е 1996 г., няма интернет, няма фейсбук, каквото напише "24 часа" - това е! А на първа страница аз съм написал името на Румен Николов - Пашата, когото това семейство сочи в писмото си до американския посланик като главен душманин и "един от шефовете на СИК". Сложил съм си и името над статията, да видят нашите, че съм станал сериозен журналист, а и нали сме "Не на страха", няма да се крием като мишки. Чак в понеделник (тогава нямаше много мобилни телефони) разбирам какво съм направил. Голяма грешка!
Нарушено е златно журналистическо правило - липсва гледната точка на ответната страна. Вярно, ентусиазъм, майната им на мутрите, не на страха, но все пак е трябвало да се обадя на въпросния Паша и да го питам за коментар. Става голям качамак, дандании, истории, няма да ви занимавам с подробности. В крайна сметка разбирам, че Пашата ще се възползва от правото си на отговор. Казват ми обаче, че трябва лично да ида да взема писменото възражение. По изрично настояване на засегнатата страна.
Хм... Не на страха ли?! Викам си, ей сега ме претрепаха, а в най-добрия случай Дони, президентът и американският посланик може да ми пратят портокали в травматологията. Но, какво да се прави, професия. Отивам сам-самичък на посочения адрес.
Пашата не беше там. Човекът, с когото се срещнах беше Бойко Борисов. Държа се строго, но културно. Поиска ми паспорта (бяхме още с ония зелени тескерета), сне ми данните и ме накара да подпиша декларация, че съм получил отговора на г-н Николов и се задължавам да го публикувам без никакви корекции. Прочете ми лекция на тема колко е свестен Пашата и се разделихме по живо по здраво.
Публикувах едно към едно отговора на Румен Николов, което и до днес си остава най-големият негов авторски текст в медиите. Междувременно колегата Емил Спахийски отиде на среща с Поли Пантев (който после бе екзекутиран на остров Аруба), където му бе казано, че този, дето аз го защитавам, и дето иска да избяга в САЩ, бил голям измамник.
Всичко това има особено забавна предистория с поучителна за мен развръзка, но ще стане прекалено дълго, а никой не обича протяжни текстове. Само ще отбележа, че Борисов е изключително интересен персонаж, от чиято биография, погледната със “студени очи”, без излишно възхищение или отвращение, би се получил след време един истински шедьовър.
Журналистът Георги Милков, Фейсбук
