Аз по принцип съм хрисим човек, насилието поражда у мен някакви априорни подсъзнателни, безсъзнателни, несъзнателни негативни емоции. Нищо, че знам, че основните пробиви в човешката история, когато застоят е спекъл всякакви възможности за развитие, са ставали чрез насилие.
Някога, 1990 г., аз съм си вкъщи и изведнъж от МВР ми се обаждат като на един от местните лидери на СДС – елате си спрете хората, че ще стане нещо лошо!
Отивам на площада, вървя към т.нар. Партиен дом.
Местните червени хардлайнери нещо ходили за пореден път по нервите на редовите седесари, на нашите им пламнали главите, бързо се насъбрала една голяма маса разлютени млади хора (и не само млади), тръгнали към т.нар. Партиен дом, готови на силови действия.
Току пред т.нар. Партиен дом що да видя – две редици, да го кажем с днешни думи, тежко въоръжени милиционери. За първи път видях милиционери, вероятно това бяха от Вътрешни войски, с шлемове, щитове, дълги черни палки. Заформя се сакатлък.
Помолих нашите да изчакат за малко, разбрал от тях, че просто им е писнало от провокации.
Отидох при шефа на милиционерите. Казах му – нима ще вдигнете ръка срещу тези хора? Та те са перничани като вас, човеци като вас?! И за какво? Къде са тия, които браните, изпокрили са се в червените си миши дупки!
После се обърнах към нашите – приятели, погледнете тези момчета срещу вас – та те са ваши братя, човеци като вас, те ли са ни враговете? Дайте да се борим за принципни каузи, а не с първосигнални отговори на червените провокации.
В СДС имаше няколко младежи, дано са живи и здрави днес, просто прекрасни момчета и момичета. Двама-трима говореха с ядосаното множество същото като мен без да сме се наговаряли - та аз не съм открил Америка! Кой бях аз тогава? Все още пишман-автоматизатор на инженерния труд в Червена могила, Радомир.
Така или иначе, овладяхме ситуацията, онези се обърнаха и прибраха, ние си тръгнахме към Клуба на СДС до реката.
Да, нашите бяха ядосани, можеха и камъни да хвърлят срещу т.нар. Партиен дом, а словесно-изразните им средства бяха оцветени със специфичните пернишки анализи на пряката роднинска връзка по майчина линия.
Но! Те бяха провокирани. Емоциите им бяха следствие от безнаказаните провокации на пишлеметата от властта.
С мои приятели и съмишленици от СДС (и местната Подкрепа) някак тази ситуация бе овладяна, тя бе някакъв моментен епизод, от който не може да се правят крайни изводи, но аз се замислих тогава – да, насилието не е оправдано, но може ли да се слага знак на равенство между провокаторите, подпалили насилието и поддалите се на тяхната провокация?!
Както бях писал наскоро, на властта ѝ е подшушнато, че критичният ден за протестите е 40-тият, който и да е протест след този ден или започва да се спихва, или да показва признаци за изчерпване на търпението и готовност за радикални действия.
Важното е да се отличава причината от следствието. Това не е индулгенция за невинност на следствието, но е огромен укор към причината.
Причината е глухотата и безсърдечието на властта, бавенето на топката, увъртането, шикалкавенето, имитацията на активност, охулването на протеста и протестиращите, омаскаряването им.
Да, без да оправдавам никакво насилие, ясно е, че винаги може да има хора-провокатори, но главният провокатор е именно властта!
И на мен ми хрумва един адски неестетичен руски виц, който доста добре илюстрира поведението на властта и отношението ѝ към протестиращите.
В автобуса пияница повърнал върху едни човек, после го посочил саркастично с пръст: Погледни се на какво си заприличал!
Проф. Николай Слатински, Фейсбук
