Ние гражданите, ако не се вземем в ръце, ще оставим да се самоосакатят всички политически партии. Свободните граждани са гарант за добрата политическа класа. За да я има свободата като обществена реалност, трябва да я има и като състояние на духа. Точно такива ситуации като днешните в България провокират духа да се повдигне на пръсти или да се сниши. На 2 септември - Кой ако не ти? Кога ако не сега? Това казва психологът Стою Недин.
- В предишно интервю казвате, че “разчитаме ... на нашата потребност да ходим изправени, с ясни лица и да дишаме свободно.” Протестиращите спрямо избирателите са шепа хора. Струва ми се, че разчиташ на потребност, която не е много популярна по нашите земи.
- Популярно е да правим заключения според видимото. Това че не слънцето обикаля около Земята, а обратното, е от малкото демаскирани видимости, в които битието ни се явява превратно. При човешката психическа реалност много от влеченията, желанията и потребностите извършват сложни трансформации, за да се представят в удобна за самовъзприятие и възприятие от другите форма Така понякога зад враждебно отношение може да се крие голяма любов, а ,зад любезност погнуса и т.н. Някога потребността чака да дойде нейният дневен ред и при настъпването на определени промени във вътрешната или във външна среда тя се превръща в мотив за действие и поведение. За различните индивиди различни са праговете и обстоятелствата при които информация, знания и нагласи актуализират една потребност, но когато обществената промяна започне да витае във въздуха, тя става по-заразна и от коронавирусът. Това превръща шепата хора в потенциално огромна маса, а прави властта, която по принцип е репресивна, в много предпазлива и колеблива. Тогава тя започва да говори за демокрация, ценности, свобода и диалог, защото не знае, ако арестуват 10, дали няма да излязат нови 100 хиляди, а това може да отпуши и други мотивационни тапи. Ние хората, знаем много неща, които не знаем, че знаем, но нашето поведение е съобразено с това знание. Едно от тези имплицитни знания е, че силата на мотива зависи от припознатият шанс за успех. Разбира се това знание не идва така формулирано, а като уплах, че при нови 100 хиляди, везната ще се наклони, а оттам и нови ще почнат да скачат от другата страна. Така че, в такива ситуации, шепата хора са потенциална лавина.
- При тези другите, потенциалните, но не на площада за апатия или за страх става дума?
- В социален прочит апатията и страхът стоят в един порядък и съюзът “или” им приляга, но предполагам, че ти търсиш от мен отговор, като психолог. В психичното страхът е навсякъде. Всяко желание генерира и своите страхове - страх от препятствията, които ще срещне по пътя на осъществяването му, страх от последствията на осъщественото желание, страх от неосъществяването му. Човек непрекъснато флуктуира между своето желание и страховете на това си желание. Без страх човек е за никъде. Ще изхвърчи още на първия завой. Въпросът е кога, защо, колко, как преживяваме и отработваме страха си. (Хахаха, както се шегувахме преди време с теб – популярната реклама на гуми «Силата е нищо без контрол» е много вярна психологически.) На какво ниво на възприемана опасност отреагирваме и как - атакуваме или бягаме. Та за апатията - има и автентична, и защитна апатия. Много са нещата, към които наистина сме безразлични, а има и такива които ни интересуват живо, но ги заобикаляме отдалеч. Има неща, които, когато ги чуем, видим или разберем не могат да останат само познавателен проблем, а искаме или не, автоматично се превръща в морален - провокира отношение, отговорност и действие, а това може да доведе до външна проблемност или вътрешен дискомфорт. Та, апатията не рядко е, щадяща самочувствието, форма на битуване на страха, по-точно, изнесен напред рубеж на страха. Това особено важи за проблеми, които са и генерални, и са във фокуса на общественото внимание. Когато в таксито, в службата, в заведението, в къщи се говори за това, когато в рутинна обществена среда, медийно са играли ролята на граждани, а когато стане напечено си взимаш граждански отпуск или се изявяват във формата “Да ама не... то понеже, защото, такова…” (което също е вид отпуска), може да предположим с голяма вероятност, че става дума за страхова апатия. Разбира се може да става дума и за амбивалентно ценностно отношение и много други причини. .
- Какво е твоето мнение, имаме ли нужда от свикване на Велико народно събрание и правенето на нова конституция ?
- Една от най-трудните задачи в психологическото консултиране е да преформулира проблемът. Ние хората имаме навика да подменяме проблемите, а от там и въпросите. Ще си позволя да преформулирам по-точно твоя въпрос - “имаме ли нужда от предсрочни избори или те да бъдат редовни?” Лекотата, с която се посяга към конституиращият закон на Републиката, говори за тежест на подменения проблем. Социологически агенции и анализатори сочат, че протестната ситуация се отразява негативно върху електоралната подкрепа на партиите от управляващата коалиция. Дори самите управляващи го заявяват, че в техен интерес би било да отидат веднага на избори, но те са отговорни и не искат да оставят държавата на други, защото ще я счупят. Тук имаме работа с подмяна на мотивировка. Саможертвеният мотив и алтруизъм звучат неубедително, защото, ако наистина искаш да не ти чупят държавата, е по-добре да отидеш веднага на предсрочни избори и да ги спечелиш, отколкото да се оставиш на този тренд, предопределящ загубата ти, след време на редовни. От формално-логическа гледна точка, вероятността да ти счупят държавата е по-малка, ако ти я чупят три месеца, отколкото четири години. Но ако разсъждаваме през призмата на диалектическата логика е възможно и обратния резултат. Хегел има постулат, според който всяко нещо достигайки до своята крайност минава в своята противоположност. Но това е много сложно, дори невъзможно за прогнозиране . Не, не вярвам да са подходили диалектически, по-скоро е формално-логически, но пък е абсурдно да милеещ за Родината си и да предпочиташ да ти я чупят десетина пъти по-дълго време. Спомням си една мисъл на български социолог “Там където се сблъскате с абсурд търсете интерес.” Склонен съм да предполагам, че силната тяга към редовни избори, въпреки тренда на електорален спад, се дължи на солидна вътрешна увереност, че ако те провеждат изборите имат възможност да компенсират този спад. Та можем да го формулираме така - чрез конституция към манипулиране на изборите.
- Изказва се опасението, че не се предлага алтернатива, а продължава кризата с корона вируса, която се очаква да прерасне в глобална финансово-икономическа.
- Това с натъртването за висящи, наслагващи се кризи е добър ход от страна на управляващите. По принцип кризата изисква промяна на нагласи, на мислене, на поведение, на организация, но ние хората отреагираме парадоксално. Вместо да преминем към динамична промяна, ние се стагнираме. Ако няма, може да се направи и формулировка ала Паркинсън - Един проблем влиза в дневния ред за решаване, едва когато е достигнал своята зрялост и се е превърнал в нерешим. Тогава, справянето с проблема означава компенсация. Та при криза атавистичните ни представи и реакции са като за някакво природно явление, земетръс, голямо друсане, при което ти трябва да се държиш за нещо по-стабилно от тебе и да се пазиш да не ти падне нещо отгоре. Обществената несигурност усилва индивидуалната консервативност. Тогава усещаш себе си, не толкова, че си на мястото си, колкото като закрепил се на това мястото. Всяко разклащане на системата предизвиква страх, че може да изпаднеш от нея и какво става с вноските за ипотекирания апартамент, с парното през зимата и т.н.
Когато се говори за липса на алтернатива, трябва да видим точно за каква. Явно не става дума за геополитическа, защото съществува обществен и партиен консенсус за това. Що се отнася до закони и институции, то нашите, доста преди 2007 година, минаха в режим на хармонизиране с тези на Европейския съюз, който процес беше завършен няколко години след това. Все още има нужда от доизкусуряване, но това ни е малкият проблем. Големият проблем е, че законите не се спазват и институциите не работят според устройствените си правила. В административното устройство на държавата са зададени, както вътрешен контрол, така и междуинституционален такъв. Има нещо което криви държавната система. В нея са включени, примерно 200 - 300 хиляди служители и администрация, които работят в съответните институции и 200 - 300 човека политическо ръководство. Според мен, не администрацията криви политическата надстройка, а обратното. Един служител, дори и под натиск, трудно ще си сложи подписа под крив документ, ако “отгоре” не му е обезпечен гард, откъм всички видове контролни институции, обвинение и съд. Така че, алтернативата е това “отгоре,” което е стиснало всички власти и институции и ги държи в едно, да ги пусне. Но то вече не е въпрос на желание от тяхна страна, а е въпрос и на възможности. При този дългогодишен рецидив вече говорим не за функционални,а за морфологични промени. Има една, казва се Дюпюитренова болест, при която пръстите не могат да се изпънат и остават принудително свити. Та, нещата са докарани до там, че всичко друго е алтернатива. На първо време всяка друга политическа ръка няма да може да стиска толкова силно, така че трите власти (плюс четвъртата) ще се раздалечат и закони и институции ще функционират по-добре. А от нас гражданите зависи, доколко и тези, които тепърва ще идват, няма да ги хване Дюпюитреновата. Ние гражданите, ако не се вземем в ръце, ще оставим да се самоосакатят всички политически партии. Свободните граждани са гарант за добрата политическа класа.
- В Италия гражданският натиск към институциите, за борба с мафията се е появил едва в края на 70-те, което анализатори обвързват с повишаване на жизнения стандарт.
- Да, ако утре ти спират тока и ти цял ден се чудиш, кой няма да ти откаже да ти даде втори заем, без да си върнал предишния, няма да ти е много до гражданско и политическо. Под екзистенц минимума, много хора, като ги лишат от хляба, ги лишават и от личността. Но тук говорим не за Италия през 70-те, а за България 2020. По принцип, гражданският гръбнак да се формира от хора над този минимум и от средната класа. От другаде - каквото дойде. Всеки е в различни отношения със свободата .
- Какво означава за теб свободен гражданин?
- В повечето страни по света, сред която сме и ние, гражданските свободи са конституционно заложени, но доколко те ще бъдат реалност зависи от това дали има достатъчно свободни граждани които да отстояват тези си свободи. Тези свободи са били отвоювани за да бъдат записани в Конституцията и законите и се отвоюват за да станат реалност. В този обществен контекст е познатото ни “Свобода или смърт”. Но когато говорим за раждането, ставането на свободния гражданин, това означава да се разделиш с предишната си определеност, това означава смърт на роба и слугата в теб. За да я има свободата като обществена реалност, трябва да я има и като състояние на духа. Точно такива ситуации като днешните в България провокират духа да се повдигне на пръсти или да се сниши.
- А ти какво правиш в тази ситуация?
- Ще ти отговоря буквално. От сутринта до към 11 часа, си пренареждах предразсъдъците. После за почивка започнах да си пренареждам някои вещи и попаднах на една тетрадка от 1974 г. , в която повечето съм си записвал мисли, които съм прочел или чул отнякъде. Тетрадката започва с нещо, което не знам откъде съм го взел, но ме докосна дори толкова години след това - “Кой ако не ти? Кога ако не сега?”
Иначе, на втори септември съм там .
Интервю на Николай Йорданов - BATD
