Ще започна този текст с нещо много лично, споменът за което от години ми причинява болка. В началото на 2015 г. моята сестра все още се намираше в реанимацията на ВМА. И все още беше жива.
Отидох един ден, както правех всеки ден, да я видя, а тя явно беше забелязала, че съм угрижена, че бързам, че нещо спешно трябва да свърша и ми каза: “Няма смисъл да стоиш при мен, тръгвай. От всичко на света най-много искам да успееш”. Тогава аз възприех тези думи съвсем не с всичката сила, която те са носили. Защото това са били думите на един човек, който си е отивал, но аз още не съм го знаела. Разказвайки наскоро тази история, аз казах така: „Не прочетох знаците тогава.
Защото тогава още съм се надявала, че сестра ми ще оздравее и ще можем още много пъти да си говорим за бъдещето”. „Надяваше се или вярваше?” – беше репликата, която получих от своя събеседник. Едно най-обикновено дете. Това ме срази. Надяваше се или вярваше и то изречено от устата на дете? Боже Господи, та възможно ли е да не съм вярвала с цялото си сърце в това, че сестра ми ще се завърне към живота – в онзи ден, в реанимацията на ВМА? Оказва се, че много често изборът между това кой от тези два глагола да използваме може да бъде избор между живота и смъртта. Дали да тръгнем с цялата си духовна сила напред, като вярваме, или да се примирим и да се свием зад това, че само се надяваме.
Ден преди 2 септември искам да попитам всичките си приятели, всички хора, с които споделяме една територия – надявате се или вярвате, че утре нещо може да се промени? Защото да се надяваш, означава да допуснеш, че нещо може да се случи, но едновременно с това и да се съмняваш. Докато вярата предполага да бъдеш напълно убеден в това, към което насочваш своите мисли, своите действия. Ако вярвате, ще бъдете утре по улиците, на площадите, там, където надеждата вече съвсем не е достатъчна. Но ако само се надявате… Е, тогава ще се окаже, че само 240 души в България вярват.
Магдалена Абаджиева
