Една мисъл не ми дава мира. Помните ли „Съдбата на човека” на Шолохов? А онова момче, Ванюшка, което намира баща си след войната? Макар че това съвсем не е неговият баща, а един останал също сам човек, който решава да вземе Ванюшка за свое дете. За да не гинат двамата един без друг. Снощи на протеста видях точно обратната сцена, но също толкова тъжна.
Родители с малки деца и майки с бебешки колички, които търсеха своите вече изчезнали и избягали извън България деца. Държаха ги в ръцете си и ги люлееха в количките с предчувствието и със страха, че ги губят. И това не са мои думи. А думи, които чух с ушите си, защото с някои от тези хора разговарях лично.
Една майка ми каза: "Тук съм заради него – и посочи бебето си, – за да остане при мен." С болка се питам – ако надделее усещането, че на протеста снощи е бил криминалният контингент, ще има ли кой нас един ден да ни вземе за родители? Когато останем сами. След тази война, след тази дълга и изтощителна война, в която се разделяме с децата си, защото тук за тях няма бъдеще.
Магдалена Абаджиева
