МИСТЕРИИ

Тъкмо съм влязал в офиса и се логвам в компютъра си, когато телефонът иззвънява. Началникът: "Бориш се с трафика? ОК, няма проблеми, тук всичко е наред! Е, какви новини да слушам бе, човек - нали съм в офиса! А, наистина?! Добре, ще звънна в къщи!"; Затварям, и веднага избирам къщи. "Дани, я пусни CNN!" Жена ми едвам сподавя ужаса си, което на мен ми изправя косата: двата

(Разказ на един българин от мястото на събитието) 

Април месец бяхме там - за един дълг уикенд се помотахме по града, качихме се на Емпайър Стейт Билдинг, влязохме в Метрополитен музей, посетихме самолетоносача "Интрепид", завряхме се и в една ядрена подводница клас Трайдънт (видяхме дори и "червеното копче" - обект на толкова вицове). По програма трябваше последния ден - съботата, да отидем до Статуята на Свободата. И да се качим на близнците. Тази събота беше много хладна, ръмеше дъжд, и когато се върнахме някъде по обяд от Статуята, решихме че сме много премръзнали и изморени. А ни чакаха още 400 км път до къщи, и оставихме за следващият път качването в близнаците. Това, което запомних беше задръстването около близнците - улиците там са не по-широки от, да кажем, Витошка в София, а транспорта е като море. Училищни автобуси, туристи, таксита, хора, работещи там...

Започва да става ясно, че това не е просто инцидент, катастрофа, а целенасочена атака. Мен трудно ще накараш да се паникьосам. В този момент изпитвам даже не и страх - просто, някакво странно чувство, което ми пречи да се концентрирам, и ме кара на всеки пет минути да звъня в къщи - "Ама, как ПАДНАХА?!?! Ти представяш ли си! Помниш ли мястото?! Помниш ли тарапаната около еврейския парк?!" Е, тя да не е малоумна - разбира се, че помни. Умът ми отказва да го побере. Не разбрах точно как стана, изведнъж всички знаехме, че и Пентагона е ударен. Черните всички до един зарязаха работа, и изхвръкнаха от офиса - те всички живеят там на близо. Ама, те и едни наши приятели българи са там. Пентагонът им е кажи-речи в задния двор.

Телефоните не работят, или у тях няма никой. "Какво става? А? Децата са ги пуснали от училище? Добре, стойте в къщи, ще се опитам и аз да си дойда!" Това, спор няма, е тъпо. Като си дойда в къщи няма да донеса ламаринен чадър да ги пазя от други подобни случки, просто... просто трябва да кажа нещо успокоително. На тях, или на себе си? Още един самолет се губи. Е, как самолет ще се изгуби?! Само един ли? Каква идиотия още трябва да се случи. И защо се случва всичко това?! Още един безуспешен час на напъни да се концентрирам върху това, което трябва да свърша. Намерили самолета. Или, по-точно това, което е останало от него - димяща дупка. Още измрели. Вместо това, което трябва да върша, пред очите ми разиграва сцената с падането на самолета - представям си картинно какъв ужас е бил.

В 12:00 всички получаваме мейл - "Колеги, който иска, да си отива, но - пазете се! Навън е ужас!" Излитам от офиса, само за да попадна в ужасяващия трафик - цял Вашингтон се опитва да направи същото. Мобилизирам всичките си познания по география, и започвам да се придвижвам по малките улички - там се кара бавно, но поне се придвижваш. След два часа най-сетне съм си в къщи. Ако в такава ситуация може да се изпита облекчение, би трябвало да го изпитвам, но всъщност просто ми е много тъпо - защо хората трябва да се мразят толкова? Това ли можахме да сътворим ние - човеците, за хилядите си години съществуване на тази грешна земя?

Говорителката от CNN съобщава, че светът нямало да бъде същия - ами, той не е същия всяка секунда, всеки миг той се променя. Въпросът е на къде е насочен градиента на промяна - към нови хоризонти на хумаността и човешкото познание, или към по-високи нива на взаимоненавист и злоба? На къде ли наистина се е запътил Човекът?!
....
2006. Малко преди Нова Година отидохме с наши роднини до Ню Йорк, за нас първи път след атаките. След задължителната разходка по Бродуей, среща със светлините на Таймс Скуеър и гледката от Емпайър Стейт Билдинг, взимаме метрото до последната спирка - оттам чудесно се вижда статуята, но е прекалено студено за посещение до нея. Тръгваме пеш обратно, минаваме покрай сребристия бик на борсата, и излизаме там, където бяха близнаците. Сега е оформен огромен площад, в центъра на който зее гигатска дупка, сякаш кратер от сблъсък с метеор. Има туристи, които снимат, плакати разказват за историята на изграждането, живота и смъртта на близнаците. Всичко е много чисто, няма и следа от хилядите тонове руини, но това, което ме смайва истински е тази оглушителна тишина в центъра на Манхатън!

Сякаш всички сме в мавзолей на открито! На дъното на дупката със светоотражателни конуси е маркирано мястото, където са били близнаците. Там, на дъното, хората и машините, изглеждащи като играчки от разстоянието, вече полагат основите на новата сграда. Замислям се колко пъти Америка е започвала нещо отначало - на практика, всяка година! Урагани, торнада, земетресения, наводнения всяка година унищожават хора и съдби, а те винаги намират сили да почнат пак отначало. Без мрънкане и оплакване!

Там долу, в тази дупка на пъпа на Манхатън със сигурност има и бели, и черни, и републиканци, и демократи, и пацифисти, и глобалисти, и природозащитници. Но всичките заедно са се захванали, за кой ли път, да започнат пак - от кота под нулата. Те са си изяснили отдавна едно нещо: животът е борба за оцеляване, за свобода и лично щастие. Само че тези идеали минават през свободата и щастието на околните - няма как да си щастлив всред море от нещастие! Под една или друга форма, думите "Съединението прави силата" съществува като мото почти във всяка държава по света. За американците, обаче, те не са просто златни букви, издълбани на фасадата на голямо здание в центъра на столицата: те са начин на съществуване!