”Хубаво, ама кой ще дойде после?” Чували сте този въпрос, а най-вероятно сте си го и задавали. Обикновено се случва, когато наближат избори. Почва едно трепетно вайкане и бистрене на политиката у нас, което обикновено завърша с ”тъй ще е тя” или ”а бе няма да се оправим”.
Не мисля, че хора, които се питат това, очакват реален отговор. Става дума за по-скоро реторичен въпрос. Това е лесно алиби, което да извадим от джоба си в разговор за политиката у нас. Този въпрос е изблик на нашето безсилие. Страх от неизвестното. Все едно сме странични наблюдатели на собствения си живот, а от нас не зависи именно кой да дойде после.
Искаме някой да ни обещае панацея за България, ама пак ще повярваме наполовина, защото "всички са маскари".
Искаме да се появи чудодеен месия, за да ни избави от десетилетия зла участ, който "а бе и той да краде, ама поне да прави нещо за хората."
Искаме може би да протестираме, ама се чудим, дали им е чиста работата на ония там и кой стои зад тях. Винаги има едно съмнение, че едно нещо не може да е съвсем хубаво. Не може да ни се случи на нас и затова нихилистично казваме "много хубаво не е на хубаво."
Кой ще дойде после?
Истината е, че няма значение. Нямаше предишните пъти, няма и сега. Защо ли? Защото преди това трябва да се случат други важни неща, които отлагаме с години.
Няма абсолютно никакво значение кой ще дойде после, ако ние самите не дойдем сега. Примерно на улицата да протестираме. Защото скритото трябва да стане явно и далеч не става дума само за стотиците скандали на едно 11 г. престъпно управление. Става дума за това, че ако искаме от управляващите да са честни с нас, то първо трябва ние да сме честни със себе си.
Живеем ли щастливо и достойно?
Харесва ли ни България да е страната с най-голяма смъртност в света?
Харесва ли ни България да е най-бедната страната в ЕС?
Харесва ли ни да ни управля премиер - еднокнижник?
Харесва ли ни да ни наричат тулупи, тиня, маригнали, лузъри, платени, терористи, лош човешки материал, мисирки...?
Да се попитаме, дали сме направили достатъчно, за да променим случващото се у нас или си търсим извинение, защото нещо друго сега е по-важно? Трябва да не се крием, да не премълчаваме, да не подминаваме, да не търпим. Защото така сами лъжем себе си и даваме шанс после други да лъжат нас. Първо трябва ние да се осмелим и ние да претендираме за по-добър живот тук и сега. Не поединично, а заедно.
Така ще обезсмислим въпроса, който ни преследва с години. Ще го лишим от неговата сила да ни притеснява, защото силата ще бъде в нас. И може би един ден ние ще сме тези, които ще дойдат после.
Хаго Бабикян, Facebook
