Не спират споровете по темата за приемането на Северна Македония в ЕС и българската реакция. Представителите на ВМРО са превзели медиите и облъчват с тяхната гледна точка. Вместо да чуем позицията на учени и изследователи, които не могат да се вредят от няколко пишман политици. Не е случайно. Нямаше да е така, ако националистите не бяха част от управлението.
Предлагаме ви текст, който е от чужди източници - „Demographic history of Macedonia – Демографска история на Македония“ (qaz.wiki) и Британската енциклопедия.
Другите пишат
Османски историци и пътешественици през 16-17 век описват по-голямата част от населението на Македония като българско. Това са Мустафа Селаники, Хока Седеддин Ефенди, Хаджи Халфа и Евлия Челеби. Според техните писания българският език се е съхранил в качеството на културна среда в няколко манастира, а славянската литургия се е обслужвала няколко века на ниско ниво в българското архиепископство на Охрид в продължение на няколко века до неговата отмяна през 1767 г. Създателят на съвременната българска историография Петър Богдан Бакшев в своята първа книга „Описание на българското царство“ през 1640 г. очертава географските и етническите граници на България и българския народ, включвайки в тях териториите до Охрид, Албания и Гърция. Голямо влияние върху българското национално възраждане през 18 век оказва роденият в македонската част на България Христофор Жефарович, зограф, поет, художник – създал едни от най-добрите хералдики, свързани с българската история. В своето завещание Жефарович пише, че произхожда от стар български род в Доджран. Първата литературна българска история „История славяно-българска“ пък е написана от българския монах от Македония Паисий Хилендарски през 1762 г. Въпреки това на българската идея са и били нужни цели сто години, за да възстанови своето господстващо положение на Балканите. Българските движения в Македония през 19 век са били доминирани от българи не само защото мюсюлманското население се изтегля, а и защото българите в Македония участват в борбата за независимост на Патриаршията и училищата. Представителите на интелигенцията са писали на език, който считали за български, и се стремели към равноправие на местните български диалекти, на които се е говорило в Македония. Автономната българска екзархия е включвала окръг Охрид и Скопие, а през 1874 г. се разширява в днешния регион на Вардар и Пиринска Македония. Процесът на българското възраждани по тези земи обаче не е бил така успешен както другаде, най-вече заради преобладаващото гръцко и арменско население в някои земи.
Гръцката национална идея и Константинополския патриарх успели да съхранят своето влияние сред някои от местните българи, затова появата на българската национална идея послужила като повод за идеен сблъсък. Последица от този сблъсък са разделените родове и семейства в следващите години.
***
Европейските етнографи и лингвисти до решенията на Берлинския конгрес считали, че славянското население в Македония говори български. Тезата отстоявали френските учени Еми Буе през 1840 г. и Гийом Лежан през 1861 г., германците Август Гризебах през 1841 г., Йохан Хан през 1858 г и 1863 г., Август Хенрих Петерман през 1869 г. и Хенрих Киперт през 1841 г., словакът Павел Юзеф Сафарик през 1861 г., чехите Карел Яромир Ербен през 1868 г. и Ф. Бродаска в 1869 г., англичаните Джеймс Уилд в 1877 г. и Джорджина Мюир Маккензи и Аделина-Паулина Ирби през 1877 г., сърбите Давидович през 1848 г., Констан Дежарден през 1853 г. и Стефан Веркович през 1860 г., руснаците Виктор Григориевич през 1848 г., Викентий Макушев и Михаил Миркович през 1867 г., също и австриеца Карл сакс през 1848 г. Всички те са публикували етнографски и лингвистични трудове, също и пътеписи, в които славянското население в Македония е определяно като българско. Австрийският лекар Йозеф Мюлер публикувал пътеписи през 1844 г., в които е написал, че славянското население в Македония е сръбско. Като гръцко е описал населението там французина Биянкони през 1877 г. Същата теза защитава и британецът Едуард Станфорд. Той смята, че населението в градовете е преобладаващо гръцко, но имало и българи с гръцко самосъзнание, които говорели гръцки.
Македонска версия
Пръв източник за македонска версия е статията на Петко Славейков „Македонският въпрос“, публикувана на 18 януари 1871 г. във в-к „Македония“, издаван в Константинопол. В статията пише: „Много пъти сме чували от македонистите, че те не са българи, а македонци, потомци на древните македонци“. В писмо до българския екзарх през февруари 1874 г. Петко Славейков съобщава, че е възникнало недоволство, което породило сред местните патриоти пагубната идея да работят самостоятелно за утвърждаване на своя местен диалект и дори за самостоятелност на територията. Искали да се отдели и „македонско църковно ръководство“.
През 1880 г. Георги Пулевски публикува в София „Слогницу Реховска“ като първи опит за въвеждане на граматика на славяните, живеещи в Македония. Макар да нямал нужното образование Пулевски публикува още няколко книги, в това число и три речника и сборник с песни от Македония, описва обичаи и празници.
Първата значителна проява на етническата македонска идея е книгата на Крсте Мисирков „За Македонските работи“, издадена през 1903 г. в София. Мисирков апелира славяните в Македония да се отделят от българите и българския език. Той започва да използва термина „македонци“ и „македонско население“, зачерквайки едновременно всички връзки с гърци, българи и сърби. За основа на македонския език Мисирков предлага диалекта, на който се говорело в района на Битоля и Прилеп. Мисирков отива още по-далеч и описва границите на Македония, в които включва територии от Гърция, България и Сърбия. В състава на населението вписва освен българи, сърби и гърци, още турци, албанци, арменци и евреи. За етническите македонци Мисирков пише, че са били определяни като българи от независими наблюдатели до 1878 г., когато гледната точка на Сърбия също започнала да има значение. По-късно Мисирков променя възгледите си и се превръща в ярък защитник на българската идея. През 20-те години на 20 век обаче отново се връща към македонизма.
Друг виден активист на етническото македонско национално възраждане е Димитри Чуповски, кой е един от основателите и пръв президент на Македонското литературно дружество, създадено в Санкт-Петербург през 1902 г. Той издавал в-в „Македонски глас“, който утвърждавал идеята за съществуването на македонски народ, който няма нищо общо с българи, гърци и сърби. Чуповски проповядвал борба за създаване на отделна македонска държава.
След Втората Балканска война през 1913 г. Македония е разделена между Сърбия, Гърция и България, а сегашната част Македония влиза в състава на Кралство Сърбия. Още тогава управлението в Белград разпоредило за официален език в Македония да се счита сръбския. Името Македония също не било официализирано. Чак през 1940 г. се въвежда федералния принцип в Югославия и това повлиява на кодификацията на македонския език.
***
Това е само малка извадка от написаното от абсолютно независими чужди източници.
Представете си обаче как се възприема от цивилизования свят защитата на българските интереси от лица като Красимир Каракачанов, Ангел Джамбазки, Александър Сиди и др. Каракачанов и Джамбазки бяха замесени не в един скандал, а ЕС никога не е крил, че не одобрява коалиции с националисти.
По друг начин отстоява интересите си Гърция, например. В споровете за името на Македония по улиците на страната се изля море от хора. Дали някой в България, освен тясно-партийното ядро на ВМРО, ще тръгне след Каракачанов и Джамбазки? И не защото българите са безразлични към националните идеали, а защото не вярват на политици, за които историята и българския интерес са параван за престоя им във властта. Правителствата на Борисов от своя страна не направиха нищо, за да убедят българите, че правят нужното за диалога София - Скопие. Да не говорим за времената, когато Коминтерна и Москва са определяли политиката ни по "македонския въпрос". Заради тях кокалите на Гоце са изравяни и разкарвани по пътищата...
Да оставим учените да кажат своята дума.
Фрог нюз
