Спокоен и без висока битова криминалност, като у нас е животът в страни, където се преподава вероучение в училищата, казва за Frognews.bg отец Братоев, по‒известен като подуянския поп.
Възможно ли е съчетанието между духовник, рокаджия и рокер, нудист, радиожурналист, таксиджия, кръчмар...? Да, ако потърсите отговора на този въпрос в Подуяне! Когото и да попитате там, ще ви ориентира за "Чорбаджийница Подуенски кестен”. Държи я отец Любо Братоев, баща на Матей, Лука и Мария, завършил Немската в София и специалност радиотехника в МЕИ, живял в Берлин точно в разгара на промените, заклет пътешественик, човек занимателен, с широка обща култура и много духовен.
Интервю на Ана Кочева
- Хората те познават преди всичко като отец Любомир Братоев, но ти си още запален пътешественик, заклет рокаджия, парче журналист, екскурзовод, инженер... В чия кожа се чувстваш най-комфортно и не се ли бият по някакъв начин тези образи?
‒ Както пише на националния герб на САЩ – „E pluribus unum” („От многото едно”) – това, разбира се, в кръга на шегата. Всички тези проявления са допълващи се части, защото, като всеки човек, през различни периоди съм имал различни увлечения и съм се занимавал с различни неща, но, конкретно, най-добре се усещам в расо и в храма.
- Всеки, който те познава от гимназията, вероятно ще каже, че си последният човек, за когото би допуснал, че може да се посвети на църквата. Как, кога, защо избра това поприще?
‒ Това не е съвсем така, защото още в училище бях църковен. Всяка сутрин на път за гимназията минавах през „Св. Петка” на сегашната улица „Съборна” и си отделях 5 минутки за свещичката и молитвата. Когато бягахме от час (и това се е случвало!), обикновено ходехме във филмотечното кино „Витоша”, но преди това се уединявах в „Св. Георги”. Спомням си и че не ходех на екскурзии, ако те съвпадаха с големите празници – Великден или Рождество – когато човек трябва да си е вкъщи със семейството. Така че това влечение към храма и вярата винаги е било вътре в мен, а това, че в училище бях доста „див” и с намалено поведение до 11 клас, е нещо присъщо за възрастта. Вече минаха 30 години оттогава и, спомняйки си за това време, си давам сметка, че всъщност с моите приятели сме се придържали към старата образователна система, където по-старшите класове учат на ред и дисциплина по-младшите, но, може би, това си е и присъщо за Дойче шуле (Немската).
- Живял си в Берлин в бурните месеци около падането на Стената. Мнозина биха си задали въпроса защо се върна? И не изпитваш ли съжаление, че го направи? Другояче казано: Подуяне или Берлин?
‒ Всеки камък си тежи на мястото, а моето място е Подуяне. НО (има, както винаги, едно НО) Подуяне за мен не е само географското място. Това е по-скоро едно емоционално състояние, едно виртуално място, населявано от вежливи и възпитани хора, които сутрин се поздравяват усмихнато, готови са да си помогнат един другиму и, просто казано, са човеци (знаеш израза: „Хора много, но човеци малко!”). В този смисъл най-добре ми беше в „Берлинското” Подуяне. Основна черта на „подуенци” е чувството за хумор, ирония и, най-вече, самоирония („Я, па я?!” – както е казал Шопът). Така че, като ги четете тези писания, не ги вземайте много насериозно. А иначе, човек не трябва да съжалява за пропуските, които е направил, а трябва да внимава да не ги повтаря. Животът е един и го живеем такъв, какъвто ние си го направим. В Стария завет е казано да не се обръщаш назад. Жената на Лот го направила и, гледайки унищожението на родния си дом, се превърнала в статуя от сол. Човек не трябва да живее с миналото си, а да си го спомня, за да се поучи от грешките си. Аз, на практика, не се върнах от Берлин, защото не бях отишъл с мисълта да остана. Чувствувах се много добре там. Там станах и дякон на дядо Симеон – нашия владика за Западна и Средна Европа. „Насъщния” си изкарвах с най-различни занаятия: и с работа в пощата (разнасях вестници и писма), и с надомна работа, бях представител на една автобусна фирма, и, накрая, с каране на такси. Таксиджийството ми пасваше най-добре, защото се чувствувах свободен и волен – цяла нощ по улиците на Берлин, а през деня имах време и за семейството, и за дяконството, и за предаването, което правех по един от кабелните канали на Берлин. Конкретно поводът да остана в София през 1998 бе, че баща ми почина и трябваше да съм около майка ми (нямам братя и сестри), която пък на свой ред си отиде от нас 2001 година. Може би, пак от дистанция на времето, по-доброто решение щеше да бъде, тя да дойде при мен в Берлин, ама, стореното – сторено, засега съм тук и се чувствувам добре. (В гимназията имах и един друг девиз – „Ubi bene, ibi patria!” – „Където ми е добре, там ми е родината!”). Обичам България и не само заради това, че моите предци са проливали кръвта си за нея, а защото е била винаги носител на свободния дух на човечеството, и, където и да съм, се старая, да покажа тази частица от българския дух, която е и в мен. За жалост пламъчето на този дух все повече и повече гасне тъкмо тук, у нас, в България...
- А къде най-добре „зареждаш батериите” и с кого?
‒ На любими места – Емона, Калиакра, Карея (столицата на Света Гора), Марикостино, Сантяго ди Компостела (и, разбира се, по време на Пътя до там), и с близки хора, но много добре се чувствувам и сам сред природата.
на Атон
- Знам, че си привърженик на ФKK, като изключим фактът, че всички сме дошли голи на този свят и така си отиваме от него, съвместим ли е нудизмът като телесна култура с духовното поприще?
‒ За всяко нещо си има мястото – както несъвместимо ще изглежда да вляза като средновековен адамит гол в храма, така неестествено ще изглежда да съм с расо на нудисткия плаж. Свободната Телесна Култура (от германското ФКК – Фрайе Кьорперлихе Култур – след като пишем по СМС‒ите български с латиница, що пък да не пишем чуждите езици с кирилица?!) дава възможност на тялото да се наслади изцяло на природата, а, оттам, и да имаш здрав дух – „Здрав дух в здраво тяло”. Но затова, пак повтарям, си има съответните места – неохранявани плажове, нудистки такива, сауни и подобни. Неморално и неприлично е на други места човек да си показва голотиите – тогава вече не си нудист, а чалгаджия.
- Кърджалийският свещеник Петър Гарена преди време обяви експремиера Сергей Станишев за „пич". Има ли „пичове” според теб в съвременната ни политика? Можеш да използваш и друга квалификация, ако предпочиташ.
‒ Не съм привърженик, когато уличният жаргон се използува в официални разговори, какъвто е например едно интервю. Особено пък духовниците трябва да поддържаме литературния и книжовен изказ, да съхраняваме чистотата и красотата на българския език. Моите политически възгледи са доста далеч от тези на др. Станишев, а и впечатлението, което остави той у мен със своите изяви, не са такива, та да го оприлича с думата на моя събрат Петър. За съжаление сред българските съвременни политици, които и в момента са активни, не мога да се сетя за човек, който да си държи на думата, по-скоро се сещам за друг израз – „фурнаджийска лопата”. Иначе, от световните си имам любимци – Роналд Рейгън, Збигнев Бжежински, Лех Валенса, Ал Гор, от по-старо време – Франц Йозеф Щраус, Де Гол.
- В настоящето ни често изскача въпросът за „престъплението и наказанието”; хората са обезверени, считат, че възмездие няма. Не станаха ли 10-те божи заповеди пълен анахронизъм?
‒ Възмездие винаги има, но „неведоми са пътищата Господни”. Понякога възмездието не го виждаме или пък идва по-късно, а съвременният човек живее бързо и иска справедливост сега и тук. Божиите заповеди не са анахронизъм, а базата върху, която се гради цивилизованото общество и, слава Богу, че силните държави с активно гражданско общество се придържат към тях, та по този начин да влияят и на нашата държава (имам пред вид, че благодарение на европейски натиск и при нас някои неща си идват на мястото).
- Дай пример за „богоугодно дело” в настоящето. И не изглеждат ли различните кампании за набиране на средства с sms твърде лицемерни?
‒ Има множество примери и те са около нас, макар и неафиширани в медийното пространство – и отец Иван в Нови хан, и сестрите евхаристийки в Царев брод до Шумен – човек трябва да се огледа и сам ще види, къде трябва помощ и с колко може да помогне. Кампаниите са ми и на мен малко „подозрителни” – едни освободени от ДДС, други – не. Може да се определи и като лицемерие, когато не си си свършил работата, а призоваваш под формата на благотворителност други да я свършат – както беше със средствата за болните деца, а се оказа, че такива средства са върнати в бюджета, или пък държавната подкрепа от страна на Президентството за Българската Коледа, вместо да си задвижат предоставените им от Конституцията „лостове” за институционално решение на въпроса.
готов за сбор на село
- Гей-парадите: да или не?
‒ Не. Човек сам избира, какъв да бъде, включително и половата ориентация, и не трябва да натрапва своя избор на обществото. Хомосексуализмът е противоестествен и, за мен, неморален. Провеждането на такъв тип паради развращават обществото и са опасни за неговото бъдеще, и то точно в момент, когато са сринати моралните ценности и норми – в съзнанието на подрастващите се формира представата, че това е нещо нормално. Никой в България не нарушава правото на живот и реализация в обществото на хомосексуалистите – поне аз не съм чул за уволнен от работа заради това, че е такъв, така че не виждам смисъла от провеждането на тези манифестации, но, може би, някои от хомосексуалистите разбират педерастията като „професия” и на такива сбирки се изживяват като „активни граждани”, загрижени за свободато и демокрацията.
- Трябва ли, според теб, да се преподава вероучение в училищата? И как да се поднесе достатъчно интригуващо на твърде демотивирания български ученик?
‒ Трябва да се преподава и то под формата на ЗИП – изборът трябва да бъде между „Вероучение” или „Морал и етика”. Само по този начин ще успеем да съхраним българското общество в бъдеще, иначе сме обречени да станем просто едно население от лумпени. Няма да правя сравнение с Бавария например, където над 80% от учениците изучават вероучение, а в горните класове, когато самите ученици могат да избират, над 70% продължават да посещават тези часове. Тук на Балканите си имаме примера със съседна Гърция, където вероучението е задължително – там дори нямаш право на избор, но пък животът в населените места е спокоен, без тази висока битова криминалност като при нас. За начина на поднасяне си има и учебници и специалисти, завършващи Богословския факултет, но за да е интересно на децата, трябва да се започне още от първи клас (а като знам нивото на информираност по верски въпроси и на родителите, то и за тях ще бъде интересно...).
‒ Как гледаш на предупреждението на Светия Синод православни да не влизат в контакти с друговерци?
‒ Силата на Православието винаги е била в съборността, т.е. че решенията са се вземали не еднолично. За момент може да надделее едно или друго мнение, но като цяло нашето време трябва да бъде време на диалога. Само маловерец може да остави вярата си единствено заради контакт с друговерец. Познанието ти дава свободата да избираш, а Господ ни е създал със свободна воля. В миналото най-вече заради геополитически и човешки причини християнството се е разделило, а, както е казал св. ап. Павел: „Каквото Господ е събрал, човек да не разделя!”. Всички поместни православни църкви, и Вселенска, и Руска, надявам се, и ние – за жалост, и този път, последни, отиват на диалог с Католическата, и този диалог не е за едно предаване на канона на Православието и за чисто механично сближение на Църквата, а ,именно, да се видят различията, причинени от догматически „нововъведения” на католиците, тяхното преодоляване и постигане на такова общение, каквото сме имали в дълбока древност – в зората на християнството. Ако нямаме такъв диалог, как ще достигнем до сърцата на хората по света и ще проповядваме Благовестието, което е основната мисия на Църквата, но всичко трябва да става с любов и разбирателство, защото пак, казано е, „любов, ако нямам, нищо не съм!”.
- Започна Великденският пост. Спазваш ли го?
‒ Спазвам го – от близо 20 години, и не само този пост, а и другите, и то малко по-строго (човек си мисли, че, може би, по този начин ще му се простят някои други малки прегрешения). Човек предполага – Господ разполага. Това че постя, обаче, не ме кара да усещам някакво превъзходство. Постенето е вид изпитание, което човек си налага, за да прецени своите сили и воля – прави го реалист по отношение на нещата, които предприема в живота си. Лично аз се чувствувам по-добре по време на пост – изпълнен съм с енергия и ми е по-леко (в блажно време обичам да похапвам и то ми и личи!). Много по-важна е духовната страна на поста – да се живее смирено (не го бъркайте с примирено) и с любов към ближния (дори, когато усещаш, че с теб не се отнасят по подобен начин). Този е тежкият пост, който „практикуващият” християнин трябва да спазва ежедневно и целогодишно. Има много хубава молитва на св. Ефрем Сириец, която се казва по време на Великия пост, но е хубаво човек да си я спомня по-често и през останалото време – в нея се молиш да не те обзема дух на униние и празнота, а дух на смирение и любов, и Господ да те дари със способността да виждаш своите прегрешения, а не само тези на събрата ти. Дано този пост успея да спазя и го пожелавам на всички от сърце – тогава и България ще стане наистина, както се пее, „земен рай”.
