Цената на нежеланието ни да бъдем част от едно солидарно общество са пороците на скандала „ХелпКарма“. Ще продължим да блъскаме в тях, докато не постигнем консенсус около промяна на механизма за общото ни съществуване. Така че да лекуваме децата си и родителите си не през подаяния и конкуренция, а през системно решение, заложено в закона, за спазването на изпълнението на който следим като гражданско общество.
Това пише в свой анализ на темата със сканадла с ХелпКарма журналистът Николай Драганов. Ето целия му коментар:
Неадекватното и съмнително поведение на фигурите, дълги години изпълняващи ролята на светъл пример за успех, предприемчивост и полезност; погазените морални принципи; отпускането на заеми за жилище с пари, събрани за лечение на деца; вероятните нарушения на данъчно-осигурителното законодателство, директно нарушаващи интереса на стотици хиляди други хора, които се лекуват с публични средства; вероятните измами със средствата, събрани през платформата; липсата на прозрачност; измамата с използването на имена на експерти, които не знаят за това…
Всичко това са очевидните скандали около случая „ХелпКарма“, с част от които вече имаше анонс, че се заема държавното обвинение - дано си свърши работата. Най-големият скандал обаче е другаде. Той се корени в самото съществуване на „ниша“ подобна платформа да функционира и често да се оказва единственият шанс и надежда пред отчаяни хора да получат животоспасяващо лечение за себе си или близките си. Голяма част от събраните през платформата средства действително са отишли по предназначение, като с част от тях са спасени или удължени човешки животи. А днес мнозина, които разчитаха на платформата, за да наберат средства по текущи кампании, са изпаднали в отчаяние.
По своята същност, далеч преди разкритията на Мария Цънцарова и bTV, които разбира се поздравявам, практиката частни компании, работещи по силата на случайни индивидуални и често субективни решения, да поемат функции, които би трябвало по системен път да се извършват от държавата, е дълбоко порочна. Нека го кажем съвсем ясно – лечението на нито един български гражданин не би трябвало да зависи от емоционалното решение на други български граждани дали да направят или да не направят дарение. Лечението на нито едно българско дете не трябва да зависи от това дали даден IT експерт ще се съгласи срещу 40 000 лева месечно да разработи платформа, през която, срещу определена комисионна, да се съберат дарения.
В етап от развитието на човешкото общество, намиращ се хиляди години след излизането на нашите праисторически предшественици от пещерите, е напълно неприемливо и абсурдно да разчитаме на дарителски кампании и „трогващи“ снимки и текстове, за да лекуваме нуждаещите се представители на нашето общество. Не е измислена дума за обема циничност на реалността, при която две деца, които имат нужда от лечение, се „конкурират“ за подаянията на дарители чрез своите „хубави снимки“ и „въздействаща история“, които „да разчувстват дарителите“ в онлайн платформа. При това такава, чиито собственици, почти сигурно, ощетяват бюджета на НЗОК, тоест парите за здравеопазване на всички ни, укривайки осигуровки.
Всъщност, някъде още именно в пещерите хората са установили, че имат нужда да бъдат заедно, а съвместното им съществуване се нуждае от общи правила. Днес тези правила са се развили до обществени системи, сред които и системата на здравеопазване. Именно тя е тази, която трябва да поема грижата за лечението на нуждаещите се, като функционира на солидарен принцип. Нейната разруха в последните десетилетия у нас, но и не само, е част от властващата идеология на индивидуализма, според която никой не е длъжен на никого за нищо. Според която всички сме конкуренти един на друг – включително и болните ни деца. Според същата идеология, дейността по предоставяне на лечение, както всяка една друга дейност, е нищо повече от пазарна услуга, която пазарът трябва да остойности и донесе на пазарен принцип, а различните играчи, които предоставят тази услуга, трябва да се конкурират, водени от една единствена цел – постигането на печалба.
Всичко това не са просто думи. Нямаше да бъде необходимо десетки родители да виждат в „ХелпКарма“ и случайни дарения единствена надежда за спасение на своето дете, ако функционираше здравна система, която да поеме това лечение. До преди няколко години у нас функционираше сравнително успешно, въпреки някои проблеми, Фонд за лечение на деца в чужбина. На него разчитаха деца, които не могат да получат достатъчно добро лечение у нас поради липса на съответните специалисти или апаратура. Към него пък действаше Обществен съвет, предоставящ далеч по-високи нива на прозрачност от тези, на които изобщо е способна и длъжна една частна компания. В резултат на политически решения, функционирането на фонда беше първо сериозно опорочено, а след това и прекратено. Но минимум старата му работеща структура, а защо не и подобрена такава, би могла лесно да бъде възстановена при наличие на политическа воля и обществен консенсус.
Преди да бъде разрушен, фондът имаше своите проблеми, но в крайна сметка, отвъд някои административни слабости, те най-често се свеждаха до липсата на достатъчно средства, което налагаше експертите да правят сложни сметки и тежки избори.
Впрочем, в корена на самата необходимост от лечение в чужбина, а не в България, в крайна сметка отново стои ограниченият ресурс, с който държавата разполага.
Същевременно поредица български правителства се гордеят открито с факта, че България е една от държавите в Европейския съюз, които преразпределят през бюджета най-малка част от произведения брутен вътрешен продукт. Казано с други думи – българските политици от години изповядват идеологията, че държавата в максимална степен трябва да се оттегли от обществения живот и да го остави на пазарните отношения. Тези факти имат конкретни макроикономически измерители и доказателства, многократно коментирани и критикувани на страницата на „Барикада“. Реалността е такава – в България съществува сравнителен консенсус, че ни харесва държавата да не ни закача особено, да разчитаме на ниски данъци, да имаме (нисък) максимален осигурителен праг, а ние от своя страна да не разчитаме много на държавата, а да се оправяме сами. Не даваме много, не искаме нищо.
Освен очевидния проблем в тази идеология, който води до създаването на ниши за платформи като „ХелпКарма“ и отварянето на още редица проблеми в други недофинансирани обществени системи, в този неписан обществен договор има фундаментален проблем – негово „предимство“ всъщност е валидно само за малцина.
Истината е, че данъците в България са ниски само за скромно малцинство, което се намира на върха на обществената пирамида. За всички останали, поради големия дял на косвените данъци и липсата на необлагаем минимум, общата данъчната тежест далеч не е толкова малка, а точно обратното – избраният у нас модел работи така, че отупва като брашнен чувал огромното мнозинство, за да не докосне дори с малкия си пръст малцинството на върха.
Изчисления на икономиста Даниела Пенкова, автор на изследването „Влияние на максималния осигурителен доход върху подоходното неравенство“ от 2020-та година показват, че заради наличието на таван на осигуровките от 3000 лева, бюджетът на страната ни е бил ощетен с около 3 млрд. лева през миналата година. Само наличието на праг върху осигуровките за здраве е лишило системата от 725 милиона лева за 2019-та година, показват изчисленията ѝ. Припомням, че за цялото си съществуване „ХелпКарма“ е събрала 21 милиона лева, от които е раздала около 13 милиона. Казано с други думи, премахването на прага може да захрани системата със средства за 55 „хелпкарми“ само за една година.
Освен загубата на средства, наличието на праг на осигуровките превръща българската данъчно-осигурителна система в регресивна – колкото повече печелиш, толкова по-малко плащаш. Всички, които изкарват доходи до 3000 лева, плащат осигуровки върху пълния обем на своите възнаграждения, докато тези с доходи над 3000 лева отделят процентно по-малко за осигуровки. По данни на Министерството на финансите, с доходи над 3000 лева са 4,2% от деклариращите някакъв облагаем доход у нас – толкова са привилегированите от наличието на праг. Останалите 95,8% губят.
Днес отрицателните герои справедливо ще се казват Константин, Славчо или Ралица. Утре имената ще са други, ако не решим фундаменталния проблем: искаме работеща прозрачно система, издържана от всички солидарно през фундаменталните механизми за функциониране на обществото, или вместо това предпочитаме да разчитаме на подаяния, „аппове“ и „платформи“?
Цената на нежеланието ни да бъдем част от едно солидарно общество са пороците на скандала „ХелпКарма“. Ще продължим да блъскаме в тях, докато не постигнем консенсус около промяна на механизма за общото ни съществуване. Така че да лекуваме децата си и родителите си не през подаяния и конкуренция, а през системно решение, заложено в закона, за спазването на изпълнението на който следим като гражданско общество.
Журналистът от "Барикада" Николай Драганов, Фейсбук
