Най‒голямото богатство на България са самите българи, хора с духовни ценности, които в много западни страни отдавна са забравени, нищо че в материално отношение са по‒напреднали, казват за Frognews.bg кремонските лютиери.
Ева и Христо Маринови са майстори‒лютиери, които са пробили не къде да е, а в Италия, и то в Кремона. С цената на големи усилия и лишения, но с упоритост, талант и много работа. Днес техните цигулки са известни и се купуват от ценители, но и двамата са останали искрени и неподправени хора, които дълбоко в себе си остават завинаги деца на България.
интервю на Ана Кочева
‒ Г-н Маринов, заедно с Ева сте дипломирани майстори - лютиери, професия, която минава за рядка и изисква освен специфично образование, вярвам и дарба. Къде упражнявате професията си?
‒ Може да се каже, че професията ни е рядка и доста интересна. Още с първите си стъпки в нея започваш да откриваш колко комплексна може да бъде тя. Лютиерството е занаят, който може да бъде превърнат в изкуство, но то зависи от факта как самият ти подхождаш към него. Талантът е важен, както във всяка професия, за лютиерството се изискват също вроден усет към красивото, изграден естетически вкус, специално отношение към дървото, усет към формата и красотата на звука. Лютиерството е допирната точка на изобразителните изкуства скулптура, живопис, дърворезба с музиката и занаятите. По настоящем живеем и работим в гр. Кремона, Италия.
‒ Защо не се посветихте на попрището си тук в България?
Христо: ‒ И двамата сме родени в Асеновград, аз, в семейство на музиканти; около мен винаги е звучала класическа музика, но идеята да стана музикант никога не ме е привличала, обичах много да рисувам. Завърших художественото училище в гр. Пловдив, специалност живопис през 1996. Искрата за моята странна професия пламна, когато бях на 13 години с излъчването по телевизията на филм за Антонио Страдивари, великия майстор на цигулки, живял и творил в гр. Кремона, Италия през 1644-1737. По‒късно с родителите ми открихме, че в града на Страдивари се намира едно от малкото в Европа и света държавно училище по лютиерство и така реших да изуча този изпълнен за мен с магия занаят директно на мястото, където се е родила цигулката.
Ева: ‒ За разлика от Христо аз открих лютиерството доста по късно, и то благодарение на него самият. Ако страстта на Христо към цигулката го е довела в Италия, то моята любов към него ми помогна да открия призванието си.
Цигулката в детските ми спомени е била винаги един “странен инструмент със струни от котешки черва, чиито вълшебен звук ме е изпълвал с възторг и силно любопитство. Нито за миг не съм подозирала, че някоѝ ден ще мога да живея от това, че ще създавам цигулките, които някога предизвикваха у мен искрено детско удивление и,тогава неразбираемо, магнетично привличане. Като малка постоянно рисувах, по‒ късно завърших училището по приложни изкуства в София, но хората които добре ме познават, винаги са твърдели, че имам особен талант за скулптура. Лютиерството по странен начин обедини интересите ми към рисуване, скулптура и музика.
‒ Лесно ли е в Италия неиталианец да стане майстор на Stradivarius?
‒ Не, не е никак лесно, именно това беше едно от най‒големите ни препятствия. Предубежденията живеят в доста хора и общества, така и в нашата сфера още от самото начало се сблъскахме с много такива, като например предубеждението, че, за да си голям майстор, трябва да си мъж, италианец, дори цената на инструментите се измерва с името на етикета, а не с качествата на самият инструмент. Това най‒силно се усеща на азиатския пазар, за съжаление най‒големия. За да избегнем всички тези абсурдни проблеми, започнахме да подписваме инструментите ни с артистичните имена Eva и Christo Marino а ателието ни Marino Violins. Оказа се, че и това не е достатъчно в един град с повече от 100 лютиерски ателиета; един българин, да се докаже и утвърди, е нужно да е поне два пъти по‒добър от повечето си колеги. Тази силна конкуренция не ни позволява да не сме сред най‒добрите, ако искаме да оцелеем, тя е предизвикателство да ставаме все по‒добри и по‒добри и високото качеството на цигулките ни да е нашата сила.
‒ Какъв път изминахте, за да се утвърдите?
‒ Започвайки от нулата, без средства, без познати, с прилични познания на езика, винаги двамата във всички трудности, въоръжени с голямо желание да осъществим мечтите си и най‒важното с голяма вяра в божията закрила.
Паралелно с училището по лютиерство, като всички чужденци без пари за живот и обучение, се е налагало да работим какво ли не ‒ разнасяне на пици, гледане на деца, миене на чинии, работа в Мс Donalds, докато не натрупахме достатъчно умения по лютиерство. В малкото свободно време, което ни оставаше, започнахме да чиракуваме в едно от най‒добрите ателиета в Кремона, това на братята Сколари, които ни приеха за техни ученици. Именно там започнахме да навлизаме в тънкостите на занаята, както и да се изграждаме и усъвършенстваме като майстори лютиери. След 4 години чиракуване започнахме да получаваме първите си заплати от лютиерство, появиха се и първите ни цигулки. Доста по‒късно ни откри и първият ни голям търговец и меценат, японец, който се влюби в нашите цигулки и започна да ги изкупува всичките.
Кремона
‒ Чувствате ли се чужденци в Италия?
‒ Имало е и такива моменти, не можем да отречем, може би през първите години от пребиваването ни, но като че ли при нас сега се усеща повече носталгия, отколкото отчужденост от тукашната реалност. Не вярваме да има дори и един българин в чужбина, на когото да не е познато това изгарящо и болезнено желание по любимите хора, познатите неща, места с които ни свързват незабравими преживявания и спомени от детинство. Дълбоко в себе си оставаме завинаги деца на България; където и да се намираме, какъвто и език да говорим, независимо от това колко добре сме успели да се интегрираме към реалността в чужбина. В един или друг момент всеки един от нас се е чувствал повече или по‒малко чужденец извън пределите на страната ни. Трябва да признаем, че след присъединяването на България към ЕС у нас повече се засили усещането ни за принадлежност към Европа, чувстваме се повече граждани на света. Може би си даваме сметка за това, защото нашата професия ни налага често да пътуваме, сега определено много по‒лесно се пътува из страните‒членки на съюза. Преди 10 години, за да пътуваш из Европа, все още трябваха визи, солидни връзки в посолствата и още по‒солидни суми, с които да си спечелиш благоволение, да не говорим, когато ставаше въпрос за учене в чужбина.
‒ А изпитвали ли сте подобно усещане и у нас?
‒ О не, в никакъв случай. Благодарение на семействата и приятелите ни около нас има много любов, която ни дава спокойствие, топлота и уют, което кара всеки да се чувства у дома. Разбира се, очакванията за промяна в държавата ни винаги са били големи, но за съжаление всеки път оставаме някак си разочаровани от това, че сякаш в България нищо не се прави и не се случва. Според нас най‒голямото богатство на България са самите българи, колкото и странно да звучи, хора с богата душевност, духовни ценности и изключителна гостоприемност, качества, които в много западни страни отдавна са забравени, нищо че в материално отношение са по‒напреднали.
‒ Интересувате ли се от това, което става в България, поддържате ли връзки и контакти тук?
‒ Винаги сме се интересували какво става в България. За наш късмет, а и за късмет на всички ни, нещата през последните 10 години са се променили много с влизането ни в Евросъюза, а и изобщо. След работа всяка вечер чрез интернет четем пресата за новини от страната ни. Не пропускаме избори, въпреки че най‒близката избирателна секция е в Милано ‒ на около стотина километра от Кремона, за да гласуваме. Изживяваме доста емоционално нещата, които се случват, но и тези, които не се случват в родината ни, за разлика от всяка една нормална европейска държава. Колкото до това, дали поддържаме контакти в България, отново благодарение на интернет успяваме да поддържаме връзка с много приятели, близки и роднини. Toвa ни дава възможност да не се чувстваме изолирани от случващото се в страната ни, въпреки разстоянието, което ни дели.
‒ Къде е „вкъщи”?
‒ Някак си инстинктивно ни идва да отговорим, България, защото се гордеем с това, че носим българското в себе си и едва ли някога ще успеем да прекъснем пъпната ни връв с това място, както и да забравим за всичко онова, което ни свързва с родители, дом и приятели. „Вкъщи” за нас може да се нарече всяко кътче на планетата, стига там човек да се чувства щастлив. Това е място, което ни дава свободата и условията да реализираме мечтите си, да се развиваме и усъвършенстваме професионално, да се чувстваме оценени, че има какво да оставим след себе си на света. В такъв смисъл всяко място или държава е достойно да се нарече „вкъщи”. За нас Италия стана втори роден дом, защото тук успяхме да намерим това, което Христо желаеше, а именно ‒ да стане лютиер, да постигнем онова, за което само можехме да мечтаем в България. Тук се чувстваме оценени, тук черпим вдъхновение за работа, тук е нашето призвание да бъдем майстори на цигулки.
‒ Какво сте възприели от старата кремонска школа и къде оставяте своя отпечатък?
‒ Колкото и странно да звучи, музикалните инструменти, които се създават от нас и колегите ни, се правят по същия начин, по които са се правили и преди четири века. Разбира се, някои техники са се подобрили, други са останали същите. За наше съжаление много неща остават все още мистерия. Като например начина на обработка на дървесината преди лакирането, тъй наречените байцове, грундове, а и самите лакове. Всичко това е в следствие на няколко причини. Една от тях е, че за самата кремонска школа след 18век започва неизбежен упадък с изчезването на големите лютиерски фамилии. Другата причина е, че тънкостите и тайните на занаята всеки майстор е предавал устно в самото семейство, от баща на син, или на учениците в ателието си. Опитваме се с нашите инструменти да продължим традицията, базирайки се на знанията и опита на старите майстори, подобрявайки някои детайли, но като цяло запазвайки духа на кремонската школа. Неизбежно оставяме и нашия почерк върху цигулките ни и именно това ги прави различни от всички останали, а също оставяме и следа във времeто, предавайки в наследство нашите знания на учениците ни.
‒ Кои са образците, които следвате?
‒ Трудно е да се каже, че следваме образци. Учим се, наблюдавайки и изследвайки инструментите на старите майстори, но също и на нашите колеги. Може да се каже, че се вдъхновяваме от велики майстори като Страдивари, Гуарнери, Амати, Монтаняна, Гаспаро да Сало’и много други.
Едно от важните неща за нас в професионален и личен план е човек да не се задоволява от постигнатото и да не се главозамайва или вглъбява в убежденията си, а смирено да търси пътя към усъвършенстването си.
‒ Като си говорим, си спомням за стария чешки лютиер Георг Хених от едноименния роман на Виктор Пасков. Вие направихте ли своята „Виола д’ Аморе”?
‒ Колкото се отнася до нас, ние сме убедени, че всеки един инструмент, който създаваме, трябва да е направен с цялата наша любов и отдаденост и да бъде посветен на Господ, защото истинската магия как ще звучи и каква душа ще носи, един път създаден, не ни принадлежи. Дори и талантът, който носим в себе си, не ни принадлежи, той се дава свише и на него се служи с любов, посветеност, всеотдаденост, стигаща до себеотрицание, така както е било в случая на Георг Хених, основателя на българската лютиерска школа.
