След като прочетох интервюто на премиера Бойко Борисов за германското издание “Frankfurter allgemeine zeitung” със заглавие: „Политикът, пистолетът и парите“ ме хвана срам. Аз съм българин, но се срамувам от г-н Борисов. Срамувам се и от тези, които го възхваляват дори след това позорно интервю. Те казват „Браво!“; депутатът Георги Марков дори написа възторжени думи във Фейсбук.
И аз бих искал да се гордея с българския премиер, но думите и поведението му ме карат да се срамувам. Затова се извинявам на германските и другите читатели в чужбина. Аз не мисля като г-н Борисов и много други българи не мислят като него. Но той е премиер и представлява България. Още веднъж се извинявам пред вас… Простете, не всички сме такива.
Думи на Кирил Димитров, българин, живеещ и работещ във Великобритания, завършил висшето си образование в Мюнхен, Германия.
Съществува понятие „национален срам“. Например от това, че българин е изровил тялото на Чарли Чаплин от гроба. Или, че българи са предали Васил Левски, а други българи не са направили нищо, за да го освободят. Срам е това, че други българи са се скрили и не са подкрепили Ботев и четниците му. Национален срам е и това, че всички народни представители единодушно са гласували да не се отпусне помощ на Ботевата майка и съпругата му…
Късният Борисов ни дава основание да повдигнем въпроса за срама от изявите му и диктатурата, установена в страната. Защото ако той успяваше да прикрие истинските си намерения като управленец по време на предишните два кабинета, то третият вариант дава изобилие от доказателства, че се е превърнал в диктатор. Не от монархически или комунистически тип, а от по-нов, който съществува благодарение на електоралния авторитаризъм. Това е форма на управление, при което вземането и налагането на политически решения се прикрива с фиктивни демократични институции – партии, парламент и разбира се избори. Изборите така са конструирани, че диктаторът винаги да печели. Технологичните постижения, превръщането на силовите структури и прокуратурата в бухалки и ухажването на чиновническия апарат, гарантират дълъг живот на диктатора. Борисов плува вече 11 години в тази плодотворна среда.
Борисов е диктатор а ла Франкенщайн, с тази разлика, че създателите му никога не са имали намерения „творбата“ им да е добра и благородна, както се е надявал младият швейцарец в романа на Мери Шели. У Борисов има по нещо от Путин и Лукашенко, от Абдел Азиз Бутефлик в Алжир и Омар ал Башир в Судан. Той е селски хитрец, човек от народа, мачо от фитнеса, сваляч от Фермата, но и с претенции да е управленец в европейска среда. Съчетанието го превръща в гротеска. Той е чалга, която в Брюксел, Берлин, Москва и Вашингтон трябва да мине за „Тракийска сюита“ на Петко Стайнов. Това, разбира се няма как да стане, но на него му стига поне част от българите да се правят, че се получава.
Лъжата и друго доказателство. Оказа се, че Борисов не може без да лъже. Всеки ден, по всякакъв повод и без повод. Истинска патология. Разказва някакви нелепици за Мата Хари пред германски вестник и насочва вниманието в определена посока, знаейки отлично, че жената е съвсем друга и е… Но той повтаря, набляга на измисления сюжет, което издава, че лъже.
Борисов използва лъжи, преувеличения и болни фантазии, когато разказва за миналото си. Хора, които го познават, се хващат за главата от измислиците му. Защото те не са забавни като тези на Барон Мюнхаузен или Били Лъжеца.
Борисов е като голям камък – като го отместиш, отдолу изскачат гадни твари, - би го описал Сан Антонио (Фредерик Дар) и би допълнил: Той се оказа неподходящ за нещо голямо, но полезен за нещо гадно…
Борисов си самовнушава, че е велик, а гадините под камъка припяват: Ти си новият Стамболов!... Колкото по-прост и необразован е даден диктатор, толкова по-лесно се възприема за гений. И спасител. И мислител. И ръководител. Настоява и другите да вярват. В действителност всичко това плътно се доближава до хистеричното разстройство: прекомерна емоционалност и търсене на внимание, прекомерна нужда от одобрение и неподходящо привличане, обикновено в началото на зрялата възраст. Такива индивиди са драматични, ентусиазирани и склонни към флиртуване. Често са неподходящо сексуално провокативни, изразявайки силни емоции с импресионистичен стил и лесно могат да бъдат повлияни от други, т.е. манипулирани. Характеристиките са на Американската психиатрична асоциация.
Затова ни облъчва от джипката как Той строи магистрали, Той дава по 50 лева на възрастните, Той спасява бизнеса, Той дава тласък на икономиката, Той се бори с комунистите, Той бори корупцията, Той разкрива контрабандата, Той…., Той…
При диктатура държавната власт и институциите са под контрола на един човек или на група лица, свързани с общи интереси. Самият диктатор обикновено представлява политическа партия. Прибавете репресивни мерки спрямо опонентите, овладяване на медиите и натиск върху бизнеса. Всичко това под лозунги за демокрация, свобода на словото и защита на гражанските права. Борисов е в ролята на главния диктатор, с поддиктатори Делян Пеевски, Ахмед Доган и Иван Гешев (преди него Сотир Цацаров). Ролите периодично се разменят, според ситуацията. Структура, подхождаща повече на Коза ностра.
Диктатурата в България притежава неограничена власт. Особени привилегии в това отношение ползва главният прокурор. Борисов пък се разпорежда с бюджета и институциите. Чрез парламентарните групи на ГЕРБ и патриотите той владее и законодателната власт. Изплъзва му се единствено президентът, което го хвърля в огъня на омразата, подклаждан от кукловодите.
На живота обаче не му пука за диктаторските капризи и щения, чекмеджета и пищови, сексуални подвизи и идиотски лъжи. Неумолимо идва есен, а след нея - зима. Усещането за края сезона всява панически страх в душите на сатрапите. Защото знаят какво са вършили и колко човешки съдби почернили. Най-уплашен е Борисов. Той усеща като диво животно, че отстрелването му е въпрос на време. Който го държи със снимките и компроматите, той ще натисне и спуска.
Група учени, между които Шаун Ларком, Тим Уилямс и др. са проследили съдбата на 96 диктатори, управлявали от 1945 г. до наши дни. 16 от тях все още са на власт, за 60 краят е бил лош и само 17 са се разминали със съд и затвор. Напоследък недоволството от подобни режими се засилва, което означава, че вероятността Борисов да си тръгне „с добро“ е сведена до минимум. Колкото й да не му се вярва, за това най-много ще „помогнат“ хората от най-близкия му кръг. Ще жертват него, за да спасят себе си. Дали случайно Гешев е преминал в нелегалност? Дали не го готвят за удар?
Борисов можеше да си тръгне цивилизовано през лятото, когато площадите бяха пълни с протестиращи. Вкопчването във властта със зъби и нокти му гарантира лош край. Вече е подвластен и на параноята. Плаща прескъпо на чужди пиари, но вътрешно се съмнява, дали те не изпълняват поръчка на влиятелни кръгове и държави. Може би е прав да се съмнява, защото отдавна живее в информационен вакуум. Получава цензурирана информация за живота в държавата. Заблуждават го назначени от него шефове на служби, но зависими от партньорите му в диктаторската фирма. Чрез подаваната информация му се внушават определени решения и той изпълнява, защото е зависим. Интервюто му във „Frankfurter allgemeine zeitung“ и статията за него във „Financial Times“ от последните дни доказват, че освен ориентация, губи и разум. Съчинената история с Мата Хари буди срам, съжаление и погнуса. Протестите може и да не обединиха всички докрай, но срамът и омразата ще го сторят.
Диктаторите си приличат по своя възход, действия, разрушения и край. Пътят им, дори с шарена маркировка, води до пропастта. Остава неясно само, дали ще се моли или ще успее да сключи сделка, за да не влезе в затвора.
Борис Петков
