Съдът на ЕС отсече: ”Директивата относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги е приложима към транснационалното предоставяне на услуги в сектора на автомобилния транспорт”. С това сложи точка на заблудата, която българският премиер Бойко Борисов пусна на пресконференция след среща във Варна през август 2017 г. с френския президент Еманюел Макрон, че го е уговорил Директивата за командированите работници да не се прилага в транспорта.
Тази директива изглеждаше отделена от приетия по-късно Пакет "Мобилност-1", който неофициално бе наречен на името на Макрон, и срещу който България подаде възражение в Европейския съд в Люксембург, пише "Сега".
Смисълът и на двата законодателни акта на ЕС бе да се пресече социалният дъмпинг, защото с по-евтината си работна ръка източноевропейските държави предлагат по-конкурентни услуги на западния пазар, но без да се съобразяват с тамошните колективни трудови договори. Така фирмите превозвачи печелят от експлоатацията на евтин труд и от спестяването на социални осигуровки.
България се отказа сравнително лесно от съпротивата си срещу неблагоприятните за нея промени в директивата, но срещу пакета "Мобилност-1" бе твърдо неотстъпчива. "Тези работници (международните шофьори) не може да се смятат за командировани", отсече Борисов след срещата си с Макрон на 25 август 2017 г. Тогава той подчерта, че за тях ще се преговаря отделно и създаде впечатление, че е постигнал сделка: отказал се е от едно, за да преговаря за друго. Последното решение на Съда на ЕС означава, че отделната борба срещу Пакета "Мобилност-1" е била безсмислена, след като е бил сломен отпорът на Източна Европа срещу промените в Директивата за командированите работници.
В приключилото дело в Люксембург не е участвала нито България, нито Франция. Но тъй като в ЕС се прилага прецедентното право, защото съдът не може да взема противоречиви решения по сходни казуси, то ще бъде валидно за всички държави, а не само за преките участници. Решението е по дело C-815/18 Federatie Nederlandse Vakbeweging/Van den Bosch Transporten B.V. и др.
Съгласно прессъобщението на съда казусът е следния: Работници от Германия и от Унгария работят като шофьори в рамките на чартърни договори за международен превоз, сключени между Van den Bosch Transporten BV, транспортно предприятие със седалище в Ерп (Нидерландия), и две дружества сестри — едното регистрирано съгласно германското, а другото съгласно унгарското право — които принадлежат към същата група и с които шофьорите са договорно обвързани. През съответния период чартърните превози започват и завършват по правило в Ерп, но по-голямата част от превоза по въпросните чартърни договори се осъществява извън територията на Нидерландия.
Van den Bosch Transporten, в качеството си на член на нидерландското сдружение за превоз на товари, е обхванато от приложимия в този сектор колективен трудов договор (наричан по-нататък „КТД „товарни превози“), сключен между това сдружение и Federatie Nederlandse Vakbeweging (Нидерландска синдикална федерация, наричана по-нататък „FNV“). За разлика от този договор, един друг колективен трудов договор, приложим по-специално в сектора на автомобилния превоз на товари за чужда сметка, чиито разпоредби по същество са идентични с тези на КТД „товарни превози“, е бил обявен за общоприложим. Съгласно националното право обаче предприятията, обхванати от КТД „товарни превози“, са освободени от прилагането на този втори договор, при условие че спазват първия.
Според FNV, когато е използвало шофьори от Германия и от Унгария, Van den Bosch Transporten е трябвало да приложи спрямо тях — в качеството им на командировани работници по смисъла на Директива 96/711 — основните условия на труд по КТД „товарни превози“. Тъй като основните условия на труд, определени в този договор, не са прилагани по отношение на тези шофьори, FNV предявява иск срещу трите транспортни предприятия, който е уважен от първоинстанционния съд с междинно решение.
Това решение обаче е отменено от въззивната инстанция. Въззивният съд в частност приема, че в приложното поле на Директивата относно командироването на работници не попада въпросното чартиране, а единствено чартиране, извършвано, поне основно, „на територията“ на друга държава членка. Именно в този контекст Hoge Raad der Nederlanden (Върховен съд на Нидерландия), сезиран с касационна жалба от FNV, поставя на Съда на ЕС поредица от преюдициални въпроси главно относно условията, при които може да се заключи, че е налице командироване на работници „на територията на държава членка“ в сектора на международните автомобилни превози.
Съображенията на Съда на ЕС са следните: Съдът, заседавал в голям състав, най-напред отбелязва, че Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги е приложима към транснационалното предоставяне на услуги в сектора на автомобилния транспорт. Всъщност тази директива се прилага по принцип за всяко включващо командироване на работници транснационално предоставяне на услуги, независимо от съответния стопанския сектор, и за разлика от класическите инструменти за либерализация, тя преследва поредица от цели, свързани с необходимостта да се насърчи транснационалното предоставяне на услуги, като същевременно се осигури лоялна конкуренция и се гарантират правата на работниците.
Следователно фактът, че правното основание на посочената директива не включва разпоредби относно транспорта, не изключва от приложното ѝ поле транснационалното предоставяне на услуги в сектора на автомобилния превоз, в частност, на товари. По-нататък, що се отнася до това дали въпросните шофьори имат качеството на командировани работници, Съдът припомня, че за да се счита даден работник за командирован „на територията на държава членка“, изпълнението на работата му трябва да има достатъчна връзка с тази територия. Наличието на такава връзка се определя чрез обща преценка на фактори като естеството на работата, която съответният работник извършва на въпросната територия, силата на връзката на работата на този работник с територията на всяка държава членка, в която той работи, както и дела на тази работа в цялата транспортна услуга.
Що се отнася до специфичния случай на каботажните превози (вътрешни превози в чужда държава), за които Директивата относно командироването на работници се прилага, както се подчертава в Регламента относно международните автомобилни превози на товари, Съдът на ЕС отбелязва, че тези превози се извършват изцяло на територията на приемащата държава членка, което позволява да се приеме, че изпълнението на работата от шофьора в рамките на тези превози има достатъчна връзка с тази територия. Продължителността на каботажния превоз е без значение при преценката дали е налице такова командироване, като това не засяга възможността, с която разполагат държавите членки по силата на тази директива, да не прилагат някои разпоредби от същата, по-специално що се отнася до минималните ставки на заплащане, когато продължителността на командироването не надвишава един месец.
Накрая, Съдът припомня, че в хипотезата на командироване на работници държавите членки трябва по силата на същата тази директива да гарантират, че съответните предприятия осигуряват на командированите на тяхна територия работници в някои отношения ред и условия на работа, определени по-специално с колективни трудови договори, обявени за общоприложими, а именно тези, които трябва да се спазват от всички предприятия в географския район и в рамките на съответната професия или отрасъл. Въпросът дали даден колективен трудов договор е бил обявен за общоприложим трябва да се преценява от гледна точка на приложимото национално право.
