Лятото и есента на 2020 година бяха едни от най-болните и възторжени сезони на живота ми. Митинги, народни въстания, речи и знамена и писания, писания. И покрай това – малко сълзотворен газ, малко тупаник, малко водни оръдия и палки, малко Конституция. И много, ама много димки и лъжи. Гордея се, че и аз, доколкото можах, бях буквичка от това гневно и неподчинено изречение. В същото време ме е яд, та едва се побирам в кожата си.
Яд ме е не че участвах, а че всичко се случваше в България.
Яд ме е, че България не е на Северния полюс, а в Европа.
Яд ме е, че Европа звучи прекрасно, а пък на мен не ми звучи така.
Яд ме е, че протестът беше млад, а вече излезе в пенсия.
И ме е яд, че изгоряхме като кибритени клечки на вятъра.
Всички знаем още от деца историята на Самуиловите войници, ослепени от Василий Втори. Византийският император заповядал след битката българските войници да бъдат ослепени, и оставил на сто по един с едно око да ги води.
Сега историята се обърна наобратно. Войниците са с по две очи, а водачите са слепи. И къде могат да те заведат слепите водачи – до пропастта.
Питам се кой народ се оставя да го водят слепци. И си отговарям – този, който е свикнал с пропастите, защото знае, че на дъното все ще се намери и малко водица, и малко тревица.
Яд ме е, та едва се побирам в кожата си, защото ми омръзна ролята на овца, която блее, но върви след слепия си овчар.
Между другото – вие знаете ли народна песен, в която се пее как сляп овчар води стадото си?
Аз не съм чувал такава песен.
Но от друга страна – вече не съм сигурен, че познавам добре и народа си, и фолклора му. Себе си най-малко.
Николай Милчев
